Копаоник (снимка Stevan Rosic)
. ски пътешествия : Черна гора - страната на черните планини - 15 Май 2006 - 17:29
Историческа справка. След небезизвестните събития, голямата балканска държава Югославия се разпадна по същите шевове, по които беше създадена по времето на своя разцвет. В резултат се оформиха няколко независими държави с различна религия, манталитет и валута. Като най-цивилизована (всички знаят къде се произвежда ЕЛАН) Словения с радост беше приета в Шенгенската общност. Босна и Херцеговина твърде сполучливо сплетоха православието с мюсулманството и взеха в прегръдката си знаменитото Сараево, столицата на Зимните Олимпийски игри от 1984 година. Отделиха се: Хърватия, с прекрасното си крайбрежие на Адриатическо море, както и малката Македония. Накрая остана Сърбия и Черна гора. Идеята да се намерят в този балкански възел малките бисери на местата за алпийски ски се появи след разговор с приятел, живеещ в Белград, нямащ никакво отношение към карането на ски.
Възможността да замина за Сараево подминах след внимателно проучване на политико-икономическата ситуация в страната. Да се гледа съсипан рай е съмнително удоволствие. Понататъшните проучвания ми предоставиха две благоприятни възможности. Първата - планинския масив Копаоник (Сърбия) и едноименния му курорт. Втората - масива Дурмитор и градчето Жабляк.
Копаоник (снимка Stevan Rosic)
Стегнах пътническата чанта, взех в нея фотоапарата, купих билети, оформих ваучера. Позвъних на приятеля в Белград: посрещай ме! Всичко стана много бързо.
В Белград мило момиче от граничния контрол, след като разгледа червения ми паспорт, бързо удари печата, усмихна се и ми пожела приятен ден. Тя не ми зададе нито един идиотски въпрос, без които Шенгенските гранични чиновници не могат да живеят: "А за къде? А с каква цел? Ами имате ли достатъчно пари?" и т.н.
Край пътя от летището растът праскови и дини. Въздухът е свеж и наситен с лек аромат на кафе.
Животът е спокоен що се отнася до Белград. Захвърлих нещата си в хотела и бързо излязох на улицата насред вечерния град. В Белград нощният живот кипи. На бавен огън. Безкрайна върволица от кафенета и фонтанчета, потънали в зеленина. Жителите на града попийват ракия и кафе. Водят спокойни и безкрайни разговори. Зад ъгъла се дочуват звуци от непознат за мен музикален инструмент, малко по-нататък трима свирят Моцарт на ниво малка зала от консерваторията. Още по-нататък - факири, танцуващи рап, каращи скейтборд и един Цигански барон. Необичаен и невероятен коктейл. Публиката ръкопляска и дава, кой колкото може.
Старият град. Крепост. Веднага се вижда, че е крепост. Три отбранителни дебели стени. Ровове с вода. Временно те са преустроени за мирна обстановка и там са настанени тенис кортове и баскетболни игрища. Всичко това е запълнено с народ. На баскетболната площадка играят. На трибуните няма нито едно свободно място. От другата страна крепостта се извисява над Дунав. В бившите помещения на крепостта са разположени нощни клубове. Някъде долу, под стената дрънчи трамвай.
Два часа през нощта. Градът и не помисля да заспива. А аз си мисля. Утре в седем ставане и на път към Копаоник. На сутринта отворих очи и разбрах, че вече не ми се спи. Погледнах часовника, пет и половина. Слязох в ресторанта и независимо от ранния час, закуската беше готова. В шест посрещнах изгрева на улиците в събуждащия се Белград. Всичко е различно, всичко не е така, както беше вчера през нощта. Ранното слънце прозира през листата и меко се разстила върху ниско подстриганите лехи с трева. Щастливи кучета и техните лениво бродещи стопани, камиончета с мляко, миризма на прясно изпечен хляб, кафе и сутрешна чаша с домашно вино. Без тези неща работният ден в Белград не започва. Кога ли спят?
Пътят до Копаоник, както и пътищата из цяла Сърбия и Черна гора, са безкрайни изкачвания и спускания, долини и проходи. В низините бели, добре изглеждащи къщички с червени керемидени покриви. Скрити в горите православни манастири от времето на византийците. Поради релефа (спускания и изкачвания) пътят е бавен, средно 60 км в час. Често се налага да караш бавно след някое тракторче или натоварен с дървени трупи камион.
Копаоник (снимка Stevan Rosic)
Насред път, виждайки реклама от поредния фермер, решаваме да хапнем и да си позволим лирично отклонение на тема месна кухня.
С какво се хранят в Сърбия и Черна гара… С месо и още един път месо. Във всичките му разновидности. И при това, в огромни количества. Към месото, било то печено месо или пушени колбаси, или пък цял овен, се поднасят сирене и зеленчуци. Към тях добавят домашен хляб. Всички супи са на месна основа. Сервират ги затоплени в метални купички и пред вас ги сипват в чинията. Твърде популярни са царевични храни и кисели млека.
Копаоник (снимка Stevan Rosic)
Какво пият в Сърбия и Черна гора. Пият домашно вино, бира собствено производство и, разбира се, ракия. Тя е различна - гроздова, сливова, ябълкова. Замайва те, но не те довежда до силно опиянение.
Десертът. Това е, преди всичко, кафе. По-нататък следват всякакви печива. Чай в тази страна поднасят само на болни хора, страдащи от задух или хрема.
Толкова за това. Хапнахме. Тръгнахме с колата по-нататък.
Първото, което бие на очи при влизането в Копаоник, това е чистичка шперплатова крава сред островче от добре поддържана трева. От по-близко се забелязва, че тя мърда с уши и уста. Оказва се, че е истинска. Но защо е толкова чистичка?
Хотелът, в който се настанихме, има хубавото име "Олга" и също толкова хубава стопанка. Тя се нарича Верония, но аз постоянно я наричам Олга. Стопанката не се обижда. Тя и Радуле са стари приятели. Въобще, в края на пътуването, си изградих впечатлението, че Радуле си има приятели навсякъде. Където и да идвахме или пристигахме, винаги прегръдки и ръкувания.
След поредната чашка кафе отиваме да опознаем и огледаме околността. Вървим по тесен път в посока най-притегателното място на Копаоник. След 150 метра достигаме първия лифт. Той е двуседалков, възнасящ се над борова гора към върха на планината. Трябва да се каже, че планините на Копаоник са заоблени.
В най-централната част на Копаоник е разположен комплекс хотели, обединени в кръг от галерия магазини, ресторанти и кафенета. В центъра - зелени полянки с фонтанчета. Този кръг е отворен. През него излизаме на новия четириседалков лифт "Допелмайер". Той се движи малко по-встрани от вече познатия ми двуседалков.
Копаоник (снимка Stevan Rosic)
Изкачването нагоре и опознаването на склоновете оставям за десерт, за утре. Вечерта е посветена на запознанство с хората, персонала, условията за престой и обслужването. Първият хотел /като не се смята нашият "Олга"/ според Радуле би трябвало да ме впечатли. Разходката час и половина из лабиринта на хотел "Гранд" наистина ме довежда до дълбока размисъл, което ми се случва твърде рядко.
Копаоник (снимка Stevan Rosic)
Зимна градина с фазани по клоните. Покрит басейн, в който ужасно ми се дощя да скоча направо с дрехите. Два покрити тенисни корта, баскетболна площадка и мини-футболно игрище. Тренировъчна зала с множество блестящи уреди. Две зали за скуош, където толкова ми се иска да поиграя… Хотелски стаи. Това не е за нас. Там има твърде много хавлиени дреболии, плюшени халати, пантофи, всякакви други луксозни вещи и миниатюрен бар… Толкова сувенири не бихме могли да отнесем. А може би по-голям куфар трябваше да вземем?
Разсъждавайки над тази тема блеех на откритата веранда, където имах насрочена среща с директора на хотела. Край мен бавно преминават маратонки Найк размер 52. Повдигайки глава, се вторачвам в някаква гъвкава фигура в бермуди. Поглеждам още по-нагоре и чета надпис "Цървена Звезда" върху фланелката. Едва не се сблъсках с централния нападател на първия баскетболен отбор на страната…
Директорът на хотела разказва за перспективите пред Копаоник и неговите писти. Питам. За колко време са построили лифта "Допелмайер"?
За ДВА МЕСЕЦА! Добре, че здраво съм седнал. Тъжно си спомням околностите на Елбрус и новия недостроен влек.
В заключение на разговорите ни ще приложа кратка
справка за Копаоник.
Пързаляне от края на ноември до началото на май.
Снежна покривка по всички писти.
Общ брой на лифтовете - 21.
Максимална денивелация - 510 метра.
Всички лифтове са свързани последователно един с друг.
Общата дължина на пистите - 60 км.
Пропускателната способност позволява превоз на 21000
човека в час.
Две осветени писти за нощно каране.
Оценката на условията за каране на ски, която давам на Копаоник е отлична. Същото важи за обслужването във всички заведения, само за фрийрайд оценката е средна.
Копаоник (снимка Stevan Rosic)
Ден трети. На сутринта си вземаме довиждане с гостоприемните стопани на хотел "Олга" и отново тръгваме на път. Пътуваме по предназначен за туристи път. Добираме се до Черна гора от другата, североизточна страна.
Границата между Черна гора и Сърбия е граница между две страни в една държава. Типичен пример е границата между Русия и Беларус. От едната страна пишат на кирилица, от другата - същите думи, но на латиница. От едната страна парите са динари, от другата са евро…
Жабляк през зимата. В лявата част на големия масив е връх Medjed (2287 m). Първият зад него от дясно е Minin Bogaz (2387 m). Най-високият връх в масива Дурмитор е Bobotov Kuk (2523 m), от дясно на Minin Bogaz. (снимка Danilo Grbovic)
Планините са по-стръмни и по-сурови. Покрити са с гъсти реликтови гори. Затова изглеждат тъмни на фона на безоблачното небе. В действителност, страната на "черните планини" това е територията на една държава с различни имена - Монте негро, Черна гора… Каньонът на река Тара…
Това трябва да се види, разбира се. Поглеждайки отгоре тясната изумрудена лента на реката, съм готов да повярвам, че това е най-големият каньон в Европа. Приближаваме мост, съединяващ двата бряга. Многобройни паметни табели разказват за трудното минало на това съоръжение. Малко по-настрана забелязвам къщичка с надпис "Рафтинг".
След вежлив въпрос следва примамливо предложение да се спусна с гумена лодка по течението на река Тара… Много ми се ще, но не сега. Успокоявам се, че мога да отложа това мероприятие за следващото лято. Хубаво е да имаш планове… лошо е когато ги нямаш.
След половин час пристигаме в селцето Жабляк.
Започва да се свечерява и ние бързаме да оставим нещата си в хотела, за да успеем да разгледаме каквото можем.
панорама към Дурмитор от Жабляк (снимка Vlado Vujisic)
Първото място, на което ме завежда Радуле е езерото. Асфалтиран тесен път криволичи из гората и ни отвежда до Черните езера. Другото им име е "Очите на Дурмитор". Спокойната гладка повърхност на езерото достига склоновете на Medjed. На брега сериозни, мълчаливи хора, във високи до кръста ботуши, ловят риба.
Смрачава се и по пътечките просветва светлината на фенери. Май днес няма да успеем да се доберем до лифта. Отлагаме това за утре.
В хотела ни предоставят храна, дават ни стаи, предлагат ни различни забавления. Един бар, още един бар, и трети. И така… по отношение на подсигуряване на апре-ски всичко е ясно. След това сауна. Дървена, суха, гореща. Коридор към басейн, по-точно към два. Единият малък, детски, където можеш да се натопиш само до колене, а другият по-голям с дълбочина до шията… Но там не би трябвало да ни допуснат, защото, ако влезем ще се разрази микро цунами.
Въобще добре. В хотелската стая телевизор, чисти чаршафи и три комплекта хавлиени кърпи - за лице, за ръце и крака. Сред всичко това доволен се приспивам.
Ден четвърти. Стана така, че сутринта започва с гостуване. Кой ходи на гости в ранна утрин… Шумотевицата, разбира се…
Вали ситен дъжд и планините са обвити от ниски облаци. Стопанинът на къщурката, където пийваме кафе, се нарича Михаш. Той моли да го наричаме Миша. Е, щом иска, ще го наричаме така. Миша е на 45 години, има къща, парцел 2 декара, жена и три деца. И още колекция от местни балалайки, банков кредит и велика идея. По-скоро те са две. Първата - с получения кредит с четиридесетгодишно изплащане да построи автосервиз с ресторант, фонтан и топла вода. Втората - да продаде къщата в съседство… Видимо, защото аз съм насреща. Миша знае, че съм руснак и гори от желание да ми го продаде на ниска цена… Защо не?…. Аз бих го купил…
В същото време, когато бяха изпити три чашчици кафе, изпушени две цигари и сделката покупко-продажба почти беше подписана, дъждът спря. Уверявам разчувствания Миша, че непременно ще се върна, дори само за да се науча да просвиря на неговия най-екзотичен екземпляр от колекцията и, размахвайки ръка за сбогом, потегляме на път към лифта и към планината.
Отбелязваме разстоянието на километража. От центъра на хотел "Жабляк" до лифта са пет километра.
Планината Савин Кук. 2313 м. надморска височина. Сядаме на мократа от дъжда седалка. Много непривично е да го направиш без ски. Въртя глава в различни посоки, стараейки се да си представя, колко хубаво ще е през зимата. Би било много хубаво. Долу теренът е твърде полегат и широк. Надясно и наляво се спускат улей. Идеално е за карвинг. Средната част повишава градуса. Тук от душа може да се спуснеш шус. От дясно забелязвам склонове, привлекателни за беккънтри. Долната част минава през гората, горе - чисто плато. От ляво пак е плато.
След осемнадесет минути пристигаме на първата междинна станция на лифта. Денивелация - 500 метра. Малко спускане и сме на опашката на влека, който рязко поема нагоре. Става по-интересно. Денивелацията е 300 метра. Пистата минава в дясно от влека между двата върха - Sljeme (2413м.) и Savin Kuk (2313м.). Стоя горе и си мисля, че тук действително има къде да се поизпотиш... Общата дължина на пистата е 3000м. Върховно е!
Изглед на Дурмитор с поглед към Medjed (2287 m), Terzin Bogaz (2303 m), Bandijerna (2409 m), Zupci (2309 m) и Minin Bogaz (2387 m) (снимка Vlado Vujisic)
Да се качиш горе пеша и от там да се спуснеш надолу, а можеш да изпробваш и склона от другата страна. Можеш надясно... можеш наляво. Всичко можеш. Спускам се надолу и си мисля. За себе си реших, по повод избраното място за каране на ски, че то няма как да не се хареса на всеки. Остава да се чака февруари.
Оценка за Жабляк
За лифтовете - отличен. Обслужването е добро. Всички останали услуги са отлични.
Справка по отношение на Жабляк
В центъра: супермаркет, разнообразни кафенета и всички други нещица, интернет-кафе и топли кифлички. Ски автобусът тръгва също от центъра на града на всеки половин час и е безплатен.
Брой на лифтовете: 2 седалкови, 4 влека за възрастни и 2 детски.
При тръгване обратно преброих четири ресторантчета. Средна цена на предлаганото вино - 1.7 евро за 700мл. За бира - 1 евро.
Какво още? Елате само и вижте...
Автор: Макс Любавин, SKI.Ru
Превод със съкращения: Муминтрол