Най-успешният български скиор Петър Попангелов и легендарният италианец Алберто Томба по време на празника по случай Световния ден на снега 2013 на Витоша
. ски история : Петър Попангелов за ските и живота 37 години след успеха в Ленгрис - 21 Януари 2017 - 10:40
Питате ли се какви са първите думи, за които се сещат българите от други краища на страната и чужбина при споменаване на името на нашия град? Шегаджиите, вероятно, веднага биха казали „картофи”. Но какви ще са възприятията на онези широко скроени хора с богата обща култура, със знания и познания в различни области и аспекти на живота? Убеден съм, че някои ще си спомнят за Самоковската зографска школа и нейния най-виден представител Захарий Зограф; други ще споменат за произхода на името на Самоков; трети ще „свържат” града ни със суровите зимни условия, с красотата на Рила и Мусала; четвърти ще се досетят за силно развитите текстилна и електронна промишленост от близкото минало…
Вярвам обаче, че мнозина от евентуално анкетираните българи биха отговорили мигновено: „Петър Попангелов”. И това няма да е безпричинно, разбира се. Нашият съгражданин е легенда на родните зимни спортове, достигайки световните върхове в алпийските ски през 80-те години на миналия век.
Най-успешният български скиор Петър Попангелов и легендарният италианец Алберто Томба по време на празника по случай Световния ден на снега 2013 на Витоша
Попангелов младши е единственият българин – победител в старт за Световната купа по ски алпийски дисциплини. Успехът идва в историческото първо и единствено до момента състезание в Ленгрис, Германия, преди точно 37 години – на 8 януари 1980 г. Пепи има и шест втори места, още толкова бронзови отличия, както и десетки класирания сред най-добрите 10 за онова време, между които личат имената на други легенди от „белия керван” – шведът Ингемар Стенмарк, австриецът Марк Жирардели, американските братя-близнаци Фил и Стив Мер, руснакът Александър Жиров, германецът Кристиян Нойройтер, словенецът Боян Крижай…
Попангелов е участник и в четири олимпиади – Инсбрук, Австрия`76; Лейк Плесид, САЩ`80 /завършва 6-и в слалома/; Сараево, Югославия`84 /отново е 6-и в същата дисциплина/; Калгари, Канада`88. В биографията му изпъкват още спечелването на Европейската купа за 1977 г., три титли на слалом от Световните студентски шампионати в Хака, Финландия`81; София, България`83; Ясна, Чехословакия`87.
На родна сцена печели над 20 републикански титли и 9 пъти триумфира в най-голямото алпийско състезание у нас по онова време – за купата на в. „Отечествен фронт”.
Именно поради тези успехи Петър Попангелов се е превърнал и в емблема на града ни, на Боровец, а и на България.
Любопитното при него е, че млад се представя по-добре в гигантския слалом, но постепенно се ориентира и специализира в неговия любим слалом – най-техничната и рискова дисциплина в алпийските ски.
Срещаме се с Петър Попангелов-младши в Боровец, в семейния му хотел, организиран като своеобразен музей на открито. Говорим откровено и интересно на чаша ароматен билков чай.
– Г-н Попангелов, наскоро – на 8 януари, се навършиха 37 години от победата ви в слалома в Ленгрис, Германия. Какво си спомняте от това състезание и с какви емоции свързвате думичката „Ленгрис”?
– Спомням си, че преди Ленгрис имах отрицателни емоции от състезанието в Мадона ди Кампильо две-три седмици по-рано – на 15 декември. Тогава се движех първи, но три врати преди финала ми влезе кол между краката и отпаднах. Бях шокиран и дълго време не можех да забравя тази случка, защото водех с близо една секунда на Стенмарк…
Това бе последното състезание за календарната година, след което се прибрах в България и участвах в няколко състезания тук. Заминахме за Виена на 5 януари и от там през Инсбрук до Германия. В Инсбрук живее от много години един българин – аптекар, наш приятел и голям привърженик на ските. Понякога си оставяхме там колите и част от ските, които не ни трябват. Като цяло ските са хамалски спорт – човек трябва да носи 10 чифта ски, колове, бормашини за снега… Не е като другите спортове – слагаш едни гащи и една фланелка и започваш да играеш.
– Значи сте бил в добра форма. Имахте ли предчувствие, че това ще е вашият ден?
– Човек усеща като е в добра форма на тренировките, но няма как да знаеш в кое състезание ще победиш.
Най-интересното е, че в Ленгрис стартирах с първи номер и станах първи, а Стенмарк се спусна с трети номер и стана трети. Спомням си, че на една снимка след състезанието пишеше: „Класирането отговаря на стартовите номера на скиорите”.
Аз по начало обичам първи номер, защото той те отпуска психологически. Винаги се чувствах комфортно, а, за щастие, съм участвал и в доста състезания с първи стартов номер.
Първият манш в Ленгрис бях втори, а във втория дадох най-добро време. Густаво Тьони, който беше лидер, стана пети. Втори стана руснакът Жиров, а след него се нареди Стенмарк. Тогава бих за втори път Стенмарк, за първи път го бях изпреварил в Италия.
– Сега, години по-късно, виждате ли се с него, поддържате ли връзка?
– Сравнително скоро се видяхме в Швеция. Синът на мой приятел, който живее в Стокхолм, се ожени и съчетах двете неща. Обадих се на Стенмарк и се видхяме. Той е спокоен тип, не е много емоционален и не обича много да говори. Стенмарк е известен с това, че от 10 покани откликва само на 3-4, не обича големите събирания и шумните срещи. Дори го бях поканил за откриването на сезона по случай 120-годишнината на Боровец по линия на „Бороспорт”, но той отказа.
– Сетиха ли се ваши познати и колеги за успеха ви отпреди 37 години, получихте ли обаждания навръх 8 януари?
– Да, обадиха се познати, които са привърженици на ските. Обадиха се и журналисти, които са писали за ските по времето на баща ми. Е, нормално е и някои хора да са забравили, човек мисли за хиляди работи все пак…
– Вероятно знаете, че това е единственият старт за Световната купа в този баварски алпийски център. Имате ли яснота каква е причината?
– Не, нямам представа, много хора се чудят и е наистина странно. Но дори и състезанията в Мадона ди Кампильо имаха прекъсване от 12 години, а сега правят нощен слалом през един сезон.
– От кой друг ваш успех сте останал с най-силни впечатления?
– О, те са много. В Кицбюел например 4 стотни не ми стигнаха да стана първи през 1978 г. Австриецът Клаус Хайдигер тогава ме изпревари. Имаше два старта, като и в двата бяхме първи и втори.
В Кранс Монтана, Швейцария, пък дори давах интервю, тъй като бях първи и скиорите от основната група вече се бяха спуснали. Нойройтер обаче направи фантастично спускане от втора група и ме измести от челната позиция…
– Какви емоции почувствахте около двете състезания за Световната купа на Боровец?
– В първото – през 1981 г., не успях да завърша, а през 1984 г. се класирах десети. Беше трудно, защото всички в публиката разчитаха на мен и едва ли не очакваха да стана първи. Стените у дома не винаги помагат, зависи от това как се настроиш – всичко се командва от главата.
– Вашият баща и съименник Петър Попангелов-старши ви беше и треньор. Днес, от разстоянието на годините, какво бихте казал за него?
– Той беше перфекционист, беше се отдал напълно на ските. Ставаше сутрин в 5 ч. да пише програма, лятно време планираше къде ще се тренира, на колко врати ще се кара, колко скиори… Няколко дни преди да се върнем от лагер в чужбина звънеше на Коце Коцов да му каже кои писти да загради… Викаха му Суворов /по името на руския пълководец/, беше много всеотдаен. Коце Коцов пък му викаше Стратегов.
– Поддържате ли днес връзка със световни звезди от близкото минало?
– Виждахме се с Жирардели миналата година покрай Европейската купа в Боровец. С Крижай сме се виждали. Бях го поканил и него на откриването на сезона в Боровец, но той имаше ангажименти в Щатите.
Като цяло си говорим с тях за старата генерация в ските. Техниката и скоростта сега нямат нищо общо с онова време. Сега пистите са много твърди, ските са по-къси и за сметка на дължината са по-широки. Скиорите пък използват по-специални гащеризони, по-аеродинамични каски… Едно време на слалом даже някои караха без каски… Сега се използват криви щеки, ските са с дупки най-отпред… И навремето ските бяха опасен спорт, но сега средната скорост се е вдигнала с 10-12 км. Средната скорост например на спускане за Световната купа е 108 км! В Кицбюел преди финала стига дори до 140 км…
– Спускал сте се по най-техничните, бързи и опасни писти в света. В този смисъл може ли да откроите ваши любими писти и курорти?
– Пистата в Мадона ди Кампильо не ми беше от най-любимите, но пък почти винаги правех добри класирания там – имам две трети места, пето в комбинацията, осмо, десето и т. н. В Кицбюел също бе трудно, но и там имах добри класирания. Много ми допадаше наклонът на пистата в Кранс Монтана, където имам второ и пето място. Доста стръмна бе пистата в Гармиш-Партенкирхен, определено не ми беше от любимите, макар че имах два подиума – сребро и бронз. Общо взето, като си във форма и се чувстваш стабилен, всяка писта ти допада.
Един от любимите ми курорти сега, когато карам за удоволствие, е Куршевел, Франция, където живее скиорът Алекси Пинторо. Там има страхотни писти, на които се спусках през 2009 г., беше уникално преживяване.
– Обиколил сте десетки и стотици писти по света – както се казва, видял сте две и двеста, къде нареждате Боровец в тази категория?
– В Боровец има достатъчно добри писти. Може би трябва да се помисли занапред да се направят 1-2 сини писти за начинаещи скиори. Баща ми дори ги е проектирал, бяха го викали за консултант преди години. Границите на едната писта бяха маркирани, наклонът е наистина интересен. Може би знаете, че има изисквания и всяка нова писта трябва да отговаря на стандартите и да е широка поне 60 метра. Смятам, че рано или късно ще се прокарат тези писти, но и наличните са достатъчни и няма пренасищане на туристи.
– Някои специалисти определят писта „Попангелов” като най-добрата в България…
– Да, наистина наклонът на тази писта за слалом за Световната купа е перфектен – разликата във височините е 200 метра и е точно по средата на изискванията.
– Напоследък тече сериозна реклама на друг наш зимен курорт – Банско. Може ли да направите съпоставка между двата туристически центъра?
– Като разнообразие на писти – дължина и качество, нашият курорт не отстъпва по нищо на Банско. Инфраструктурата обаче е малко поостаряла, нужни са и повече паркинги. Говорил съм по този въпрос с кмета Георгиев, който ми каза, че е трудно да се оформят нови паркоместа, защото територията е горски фонд и работата върви много бавно.
Иначе пистите и снежните условия като цяло са отлични. Хубавото на Боровец е, че тук се предлагат полудневни карти. Никъде в България не се среща подобна гъвкава политика от страна на концесионерите.
– Вие не се изкушихте да станете треньор… Защо?
– През 1992 г. ми предлагаха да стана треньор на националния отбор на Южна Корея, но не приех. Човек не живее 200 години, за да бъде 10 години треньор и да пътува по 7-8 месеца на година по състезания… Имах още няколко предложения. Официална покана от националния отбор на България не съм получавал, защото съм дал повод да не ме търсят за треньор. Иначе от време на време ходя на конгреси на ски федерацията.
– С каква цел наскоро бе основана фондация „Петър Попангелов и приятели за Боровец”?
– Целта ни е да се масовизират ските, повече деца да се запалят по този спорт. Друга наша амбиция е да се направят един-два лагера в чужбина и по-талантливите скиори от сегашното поколение да карат на глетчери, да придобият повече опит.
И аз ходя да консултирам треньорите от време на време. Гледаме, дискутираме и анализираме стартове за Световната купа – началото на завоите, височината между вратите, кой колко близко минава до колчетата, какви грешки се допускат… Само с каране и една година тренировки не става – трябва да има и теория, трябва да имаш талант и усет към ските. Е, има някои таланти, които се развиват много бързо, за две-три години, но те са рядкост. Един от тях е Алберто Томба.
– От началото на новия век българските скиори са длъжници на своите предшественици. Защо се получи така и няма ли да има светлинка в тунела?
– Най-често задаваният въпрос е кога ще има добри скиори в България. За съжаление, това никой не може да каже. Освен футбола, няма друг толкова добре спонсориран спорт. Ски федерацията има голям бюджет, осигурила е автомобили, модерна екипировка, скиорите ни тренират на Запад, но… явно толкова си могат.
Сега се разчита много на Алберт Попов и се смята за успех 30-о място за Европейска купа. По принцип обаче 30-о място за Европейска купа не е толкова престижно. Виж, ако е постигнато за Световната купа, ще се съглася, че е успех. На него му повлия негативно и тежката катастрофа в Австрия през миналата година. Задължително сега трябва да си подобрява точковия актив за ранглистата.
Има и някои деца, които се открояват като техника и скорост, но не знам как ще се развият в бъдеще. Целта сега е да се намерят още мотивирани треньори, които да получават прилични заплати и да обучават нови и по-качествени спортисти.
Има и нещо друго – родените в Алпите и на Скандинавския полуостров състезатели е закодирано да бъдат добри скиори, имат си ген, свързани са с планината…
– Тук също някога е имало силна връзка с планината…
– Да, така е. За съжаление, навремето не сме имали такава екипировка като французи, австрийци, норвежци и колкото и да имаш мерак да бъдеш добър скиор, като нямаш екипировка, трудно се получават нещата. А сега нашите скиори имат подходяща екипировка, но не могат да карат – значи всичко е комплексно. Определено се е скъсала нишката, явно генерацията е такава.
– Има ли кадърни специалисти към момента?
– Като цяло трудно се намират такива. Нали знаете приказката „Искам, но не мога и мога, но не искам”. Е, повечето са „Искам, но не мога”. За да развиеш един скиор трябва той да има дисциплина, да знае за какво кара, каква да му е техниката, как да се държи с другите, да не се разсейва… – комплексно е. Така постепенно количеството преминава в качество. Няма ли стратегия, ако ще и на пистата да спи, няма да се получи.
Навремето с баща ми си поставяхме цели и задачи – какви завои да правим, в каква позиция да държим тялото, как да минаваме вратите, правехме и тренировки за психика…
– От известно време в спорта бушува голям скандал около руските спортисти, обвинени в системно нарушаване на антидопинговите правила. Наскоро се заговори, че може да изхвърлят Русия от всякакви спортове. Какво е вашето мнение?
– Това е някаква политическа игра. Сигурно има и виновни, но със сигурност не всички руски спортисти са злоупотребявали с допинг. Спортът като цяло отдавна си е бизнес и политика. Не може един голфър да взима 2-3 млн. евро за турнир от няколко дни, а скиорите да взимат толкова пари след цели 40-50 състезания на сезон и то с рекламните договори. Голфът да не е по-велик спорт от ските? А пък футболистите какви колосални суми взимат и то за седмица… Това е търговско дружество, наречено „Спорт”.
– Как преминава ежедневието ви сега?
– Занимавам се основно със семейния хотел заедно с жена ми Зоя. Идват ни на гости много приятели, караме ски заедно. Хотелът обаче си е голям ангажимент и непрекъснато има задачи. Тук съм от 1994 г. Минахме и през две реконструкции. Постоянно трябва да инвестираш пари – пердета, чаршафи, посуда, парно… Зимата правим ски, чистим паркинга… Много хора ме питат какво правя в хотела, като имам персонал. Ами върша това, което всеки на моето място ще прави – имам много задачи и непрекъснато съм на въртележката.
Голямата ми дъщеря – Даяна, работи в София, а малката – Петра, учи интериорен дизайн в Хага, Холандия.
– Какви хора идват при вас?
– Тук сме на пъпа на пистите, пазим ските на нашите гости и ги гледаме като писани яйца, за да се чувстват като у дома си.
Ние сме нещо като клуб-хотел. При нас редовно идват едни и същи хора, някои дори си резервират следващата ваканция още при настоящия си престой. Имаме много приятели от различни страни и 70 % от хората се завръщат тук всяка година.
Новопристигналите пък остават силно впечатлени от купите и наградите, които съм изложил тук – получило се е нещо като музей със снимки, купи, медали… Тук държа само най-красивите и най-ценните отличия.
– През 80-те години в Боровец имаше два старта за Световната купа. Ще доживеем ли в днешно време да видим трето такова елитно състезание на родна почва?
– За това трябва да се разберат ски федерацията и „Бороспорт”. Не мисля обаче, че в един сезон биха дали два старта за Световната купа на България – стартът трябва да бъде или в Банско, или в Боровец. А и едно такова състезание струва много пари, организация – над 300 души само участват в техническата поддръжка, кара се изцяло на изкуствен сняг, тъй като естественият се рови по-лесно, а трябва да е максимално твърд. Това пък води до оскъпяване на надпреварата – ток, вода, снежни оръдия – всичко струва пари.
автор: Делян Василев
публикувано във вестник Приятел
vestnikpriatel.com
20.01.2017