Училището най-накрая свърши, ваканцията започна, ама нещо ми е тъпо ... Цяла седмица лежа на дивана и джитркам с киндъла, дето Дядо Коледа ми го донесе (Kindle Fire) ама и това започна да ми писва.

Имам списък с книги за четене през лятото, не мога да ги захвана, взема една, после друга, и нищо не ми влиза в главата. Ходим през деня с мама да разхождаме бебето до парка, аз съм с колелото, тя е с количката но не ме кефи, защото не мога да карам през "трикчетата" (бабуните) в южния парк. Баща ми е на работа, прибира се, вадим колелетата и пак към парка, ядем сладолед рафи ама пак не е това, което съм си представял за ваканцията.

Един ден баща ми се върна от работа и каза - "Oт Понеделник си на планинско училище на Витоша" . Планинско ми прозвуча добре, нещо се позамислих за "училище" ама след като той ми обясни че ме е записал на Витоша на МОТЕН в  Поглед от Витоша  където ще ме запознаят с планината, ще ни учат на алпийски техники, има стена за скално катерене , аз се успокоих и се зарадвах много.

Дългоочаквания понеделник идваше бавно. Оказа се че през уикенда сме на сватба на някаква приятелка на мама чак в Пловдив. Пътувахме, беше яко, имаше готино ядене, порции и за нас, музика, влачиха ни по изложби по баирите в Пловдив и на всичкото отгоре в Понеделник се успахме и баща ми кара като луд по магистралата  за да стигнем навреме за сборния пункт на Драгалевци. Изпуснахме и сборния пункт, и той даде газ нагоре по Витоша и право на Алеко. Там ни посрещна Ники "тренера" (както той го нарече) и една усмихната млада жена (мисля че се казваше Ели) която му каза къде да ме чака следобед, какво ще правим днес и той си тръгна.

Запознах се с децата, говорихме си за това как да се държим в планината, да си помагаме, да се уважаваме и тръгнахме на поход до Голи Връх. Беше горещо, имах на гърба си раница, която долу ми се виждаше много малка, а сега я чувствах като огромна тежка раница, която ми пречеше да ходя. Стигнахме до върха, погледнахме отгоре,  водача ни Ники ни разказа за това как се е образувала планината и че нещо се е нагъвало там ... забравих... ама се беше нагънало много стръмно и едвам излазихме догоре. После надолу беше по-лесно. Слязохме обратно до хижа Алеко, и там хапнахме с приятелите и Ники ни пусна да си играем. Играхме на криеница тичахме навън, имаше много място и никой не ни се караше освен една бабичка която говореше по телефона и каза че и пречим, и ние още повече търчахме около нея и крещяхме. И тя най-накрая мърмореше нещо и се изнесе нанякъде. След като събрахме сили качвахме каменната река на Алеко и учителя ни каза че правим подготова за следващия ден – да изкачим най-голямата каменна река в България.

Следобед автобусчето ни взе и ни закара отново на Драгалевци, там ни чакаха майките и бащите и ни напъхаха по колите и пак  по апартаментите. Излегнах се на дивана с таблета.

На втория ден трябваше да се чакаме на скиорката на Бояна, защото щяхме да изкачваме каменната река - Златните Мостове. Бусчето ни закара до Офелиите където аз познавам мястото , защото карам по цяла зима ски с Мачирски. Там се разделихме на отбори и палихме огън. После го загасихме внимателно с вода, после ходихме до Златните, хапнахме и запъплихме по камъняка. Не било толкова лесно, виждаше ми се безкрайна стръмна каменна стена , с огромни дупки, очукахме се здраво, разпрахме си гащите, момчетата помагаха на момичетата, въпреки че не беше ясно кой по го беше страх. Аз за малко да падна в една дупка. Стигнахме догоре, страшно ни се пиеше вода, изведнъж в самата каменна река, като слязохме надолу и видяхме водопад. Отправихме се към него, пихме вода, намокрихме си главите и шапките и тъкме се чудехме как ще слезем до долу пак по камъняците и видяхме стълби. За наш късмет имаше хора които ни казаха че тази пътека води в началото на каменната река. Ние им благодарихме и слязохме долу много бързо. Стълбите бяха много разбити, но все пак по-добре отколкото по камъните. С Ники отидохме донякъде, един човек си чистеше автобуса с вода. Мина един полицай и веднага спря при него и му каза че ще го глоби 100 лв, защото е забраненено да се мие автобус в планината с питейна вода. Тогава дойде и нашето бусче и ни взеха за надолу. Пак по колите и пак с киндъла на дивана. Погледах Финиъс и Фърб ...

     На третия ден, най-малка група деца, средната групичка и нашата група ги разделиха. Учителката Ели ни каза че първо едните правят разходка, после другите на въжените градини на Мотен, а третите на стената а после ще се радуваме. Ние започнахме със стената за катерене. Аз не успях да се изкатеря догоре, въпреки че се бах катерил в зала Бонсист, но стигнах до средата, не ми стигнаха силите и се пуснах. На втория опит вече бях горе, много горд оглеждайки останалите деца долу като мравки.  После бяхме на въжената градина където беше яко, аз минах цялата защото баща ми на вилата е направил подобни въжета и ние сме като нинджи там. Моя приятел Део имаше страх от височини и мина първото упражнение и после го хвана шубето и слезе, ама веднага му измислиха друго забавление и после помагаше и даваше стъпалото, за който не стига въжетата.  Хапнахме, криеница, търчахме, после поход и пак на автобусчето и по колите и пак на дивана с киндъла.

Четвъртия ден се чакахме в Сименово пред баничките, защото щяхме да яздим коне. Беше най-неочаквания ден. Отидохме на едно място от което се виждаше една друга планина - Рила. Отидохме до кончетата, бяха много хубави коне, големи, високи и няколко понита. Имах в джоба си едно мече барни и тайничко дадох половината на моя кон, който го излапа веднага и много му хареса, защото направи "ииииииии" и ме бутна лекичко с глава. Забравих да кажа че Ники  - нашия водач и учител много обичаше да лепи прякори. На най-дебелия от нашата група още като го видя му лепна прякора "шишапангма" което било връх някъде си ... ама забравих. Аз докато си ръбах сандвича ми лепна прякора "Митака със сандвича в устата" или по-накратко Митака и всички ми викаха така до края на лагера, въпреки че се казвам Иво.

Яздихме кончетата и на Шишапангма му дадоха пони. Всички го питаха на кого му е било по-лесно - на понито или на Шишапангма. На мен ми дадоха кончето на което бях дал мечето барни. Яздихме докато обиколим цялата база и после игри .... и така цял ден. Ники ни каза че ще изкачваме Черни Връх - най-високия връх във Витоша не следващия ден. Така се наричал, защото като огрее слънцето и го гледаш от Алеко - целия се вижда черен. Затова се наричал Черни връх. Ники каза да се наспим добре, и да отпочинем, защото качването не е много лестно. Следобед на бусчето, по колите и пак на дивана с киндъла.

Последния ден беше най-трудния - качването на Черни Връх. Тренера каза че го качвал за половин час за тренировка. Вика - да видим сега с вас за колко ще го качим. Събрахме се, тръгнахме, аз огладнях по средата на пътя. Повървяхме още половин час и стигнахме до върха. На хижата хапнахме добре, купихме си по една вафла , а на шишапангма му продадоха кола от коледната промоция. Явно от Коледа до сега никой не беше купувал кола от хижата на Черни Връх. Аз исках да ходя до тоалетна, отидох да ги питам, но те отговориха че няма тоалетна и цялата група питаше ... после се скрихме зад скалите и кой каквото имаше да прави го направи.

После Ники ни пусна да се катерим по скалите. Намерихме сняг и се пързаляхме по маратонки, беше мнооого яко. Момичетата си опънаха по една дреха и се зарипичаха на слънце. После се върнахме долу в хижата, разменяхме си телефони, не знаехме дали родителите ни ще ни запишат пак и следващата седмица и не ни се разделяше , защото вече бяхме приятели. Качихме се на бусчето, и надолу ... после помахахме на останалите в бусчето, по колите и пак на дивана с киндъла.

Това беше тази седмица - беше много хубаво и незабравимо приключение. Сега отиваме на морето - имаме каравана на къмпинг Китен където има много деца и става голям купон. Мама подрежда багаж вече цяла седмица а баща ми мърмори че ще купи самосвал, като го натовари там да дръпне една ръчка ... и всичко да се разтовари на купчина и тем подобни ...

Поздрави, Иво
м.Юли 2012г.

Разказът /нередактиран/ е написан от Иво Великов, 9г., Италиански лицей, София

  Tweet