"Болката е само в главата ти. Овладей я, разруши я, елиминирай я и продължавай напред.” Килиан Жорнет

"Тичай или умри“ от Килиан Жорнет е новата книга на издателство „Вакон“. Това е личната история на един ултраатлет, който се противопоставя на физичните закони и не приема ограниченията на тялото и духа. Откъс от книгата прочетете по-долу.

Килиан Жорнет е име, което за кратко се издигна като самостоятелен връх по всички писти на екстремното бягане. В „Тичай или умри“ талантливият атлет ни повежда по скритите пътеки на собственото си съзнание. Младият каталунец придава нов смисъл на автобиографичния жанр: километрите и титлите са без значение, това е едно живо четиво, продължителна медитация, кинематография на вътрешния поглед. Вече не сме публиката на Килиан, превръщаме се в него, усещаме болката му, непоносимата болка и непреклонното желание да превъзмогне ограниченията на ума и физиологията. Как свръхбегачът успява да събере силите си там, където мнозина биха се отказали? И защо победата не означава да прекрачиш финиша?

Прекосяваме величествените Пиренеи, потапяме се в мъчителната обиколка около езерото Тахо, изживяваме болезнената битка на славните „Западни щати” и се задъхваме по пътя на едно рекордно преодоляване на Килиманджаро. „Тичай или умри” разголва един свръхчовек до неговата напълно човешка същност. Той няма имунитет срещу болката, мускулите му се схващат, умът му го съблазнява да се откаже, но това, което Килиан притежава в изключителни дози, е необикновената жажда за себенадрастване. За да преодолее монотонния пейзаж, повтарящите се движения, за да държи очите си отворени в продължение на изнурителните часове, Килиан си представя, че е индианец, който носи важно съобщение на съседно племе, че е беглец, който тича за живота си, или пък рицар в Средновековието. Това са неговите малки трикове, защото отказът не е вариант, трябва да продължаваш дори когато не можеш, дори когато тялото ти се съпротивлява, дори когато съзнанието започне да те предава. „Тайната не е в краката ти, а в силата на ума.”

Разказът прелива в поезията на човешките ултравъзможности, един силен и мотивиращ манифест, който не дава лесни отговори. Килиан не се стреми към победи и медали, за него най-големият успех се крие в това да надмогне себе си, да разшири възможностите си, да надгради потенциала си, за да се превърне в по-добра версия на това, което е бил. Любовта към планините и медитативното състояние на продължителното бягане, които са неразривна част от същността на атлета, са го превърнали в мъдрец на твърде ранна възраст. Според него „Няма стил, който да е идеален за всеки бегач, но всеки има своя идеален стил на бягане”. Килиан не предписва рецепти, а само ни позволява да препуснем с него из дебрите на собствения му забележителен път. Но това, което всеки може да открадне за себе си от невероятния каталунец, е непрестанният стремеж, силата и несломимата воля да не приемаш, че има нещо невъзможно.

За автора:
Килиан Жорнет е световен шампион по бягане на свръхдълги разстояния и ски алпинизъм от Каталуния, Испания. Роден е през 1987 г. и е израсъл в сянката на Испанските Пиренеи. На петгодишна възраст вече е покорил най-високия връх в Пиренеите – Ането. Има многобройни постижения в бягането на свръхдълги разстояния. Жорнет е четирикратен носител на Европейската купа по вертикално бягане и трикратен шампион на извънредно тежкото състезание „Монблан“, а през 2011 г. печели най-старото състезание на 100 мили в света – „Западни щати“, провеждано в Сиера Невада, Калифорния. Поставял е рекорди по бързо изкачване в планини по цял свят, в това число и Килиманджаро. В момента работи по дългосрочен проект, наречен „Върховете на моя живот“, който съчетава ски алпинизъм и бягане. С него Килиан Жорнет цели да постави рекорди по бързо изкачване и слизане на едни от най-високите върхове в света – Аконкагуа, Денали и Еверест.

Отзиви:
„Най-издръжливият спортист на своето поколение.”
New York Times

„Тичай или умри“ е забележителна история, резюме на един необикновен живот и спортна кариера, която е в самото си начало. Но Жорнет не просто подрежда хронологично постиженията си, той пише от сърце и мотивира всеки читател, независимо от способностите му. Подгответе се да се изправите пред границите на собствените си възможности.”
Greatist

„Първата истинска звезда, която взриви пистите за бягане… Жорнет има много да търси, докато открие рекорд, който да не може да разбиe.”
Runner’s World

„Рядко някой световноизвестен атлет в разцвета на силите си притежава такава прямота, честност и мъдрост като Килиан Жорнет в „Тичай или умри“… Времето, прекарано в планините, го е превърнало в мъдър старец по душа и страхотен разказвач… Интригуващо четиво.”
Competitor Magazine

„В книгата „Тичай или умри“ Жорнет предлага на читателя един суров, безкомпромисен поглед към живота, тренировките и мотивацията за успех, а разказът му е изпълнен с вълнуващи истории от първо лице за многобройните му приключения.”
TriEdge.net

„Тичай или умри" ме мотивира да избягам ултрамаратон. Често се чудя какво се върти в главата на всеки, който бяга на разстояния над 160 километра. Килиан описва в детайли всяка една своя мисъл, всяко едно чувство.”
Detroit Runner

Откъс от "Тичай или умри"

Откъс от книгата "Тичай или умри" от ултратлета Килиан Жорнет. Мотивираща книга за успеха и волята за победа на един човек, който се противопоставя на физичните закони и не приема ограниченията на тялото и духа.

Манифест на Създателя

Целувай или убивай. Besa o mata. Целуни славата или умри, докато се домогваш до нея. Поражението е смърт; победата е живот. Борбата решава победата и определя победителя. Колко пъти си плакал от гняв и болка? Колко пъти си губил паметта, гласа и здравия си разум от изтощение? И колко пъти в подобно състояние си възкликвал, усмихвайки се широко: „Последен етап! Още два часа! Давай, напред и нагоре! Болката е само в главата ти. Овладей я, разруши я, елиминирай я и продължавай напред. Накарай съперниците си да страдат. Унищожи ги“. Аз съм себичен човек. Спортът е себичен, защото трябва да си себичен, за да можеш да се бориш, докато страдаш, да обичаш самотата и ада. Спираш, кашляш, студено ти е, не си усещаш краката, лошо ти е, повръщаш, болите глава, порязваш се, кървиш… Можеш ли да си представиш нещо по-хубаво?

Тайната не е в краката ти, а в силата на ума. Имаш нужда да тичаш, докато навън вали дъжд или сняг, духа вятър, светкавици палят дърветата, покрай които минаваш, снежинки или късчета лед шибат краката и тялото ти в бурята и те карат да плачеш, и за да продължиш да тичаш, трябва да изтриеш сълзите си, така че да виждаш камъните, скалите и небето. Силата на ума, това е да кажеш „не“ на купоните, на добрите оценки, на хубавите момичета, на меката постеля. Да вложиш душата си в тичането, да излезеш в дъжда, когатоходилата ти кървят от порязванията, да се подхлъзваш в калта и да падаш на земята, да се изправяш отново и да продължаваш нагоре по склона, докато краката ти не извикат „Стига!“ и не те изоставят в бурята сред самотните върхове, където те очаква смъртта.
Клинът ти е подгизнал от снега, а вятърът те шиба в лицето и замразява потта ти. Усещаш напрежението в краката си, тежестта на тялото се стоварва върху пръстите на краката ти; това напрежение може да разтърси скали, да разруши планети и да помести континенти. Краката се плъзгат във въздуха като орлови криле или тичат по-бързо от гепард. Спускаш се надолу по хълма, губиш равновесие по снега и калта, преди да хукнеш отново, и изведнъж си свободен да полетиш, да крещиш в сърцето на планината, където твои изповедници са само най-смелите гризачи и птици, скрити в гнездата си под скалите. Само те знаят тайните и страховете ти. Защото поражението е смърт. Не бива да умираш, преди да дадеш всичко от себе си, преди да се разплачеш от болката в раните си. Не можеш да се предадеш. Трябва да продължиш да се бориш до смърт. Защото славата е най-великото нещо и ти можеш или да се докоснеш до нея, или да се предадеш. Не може да не се бориш, да не страдаш, да не умираш… Сега му е времето да страдаш, да се бориш, да побеждаваш. Целувай или убивай.

Всяка сутрин, преди да изляза за тренировка, четях този текст, окачен на вратата на един стар апартамент.

1. Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

– Когато порасна, искам да броя езера. Искам да стана брояч на езера!
Учителката, която записваше мечтаните професии на черната дъска, се обърна и впери поглед в мен.
– Точно така, брояч на езера. Но не искам просто да ги броя. Искам да се разхождам в планината и когато открия езеро, да измервам дълбочината му с помощта на камък, вързан на въже. Искам да измервам също дължината и ширината му. Искам да търся в него риби, жаби и попови лъжички. И да проверявам дали водата е чиста, или не.
Учителката ме гледаше с още по-голямо изумление, защото това не е работата, за която повечето петгодишни мечтаят. Аз обаче бях твърдо решен. Това щеше да бъде моята съдба.
Откакто се помня, се връщам от всяко изкачване и от всеки излет поне с един камък от върха или от най-високата точка, до която сме стигнали – традиция, която спазвам и до днес. Събрал съм камъни от всякакъв цвят и вид: вулканични камъни от Килиманджаро и Гароча , гранит от Алпите и Пиренеите, охра от Мароко и Кападокия, лазурит от връх Ерджиес , шисти от Сероел Плата … Мисля си, че сигурно ми е било писано да стана геолог или географ, да откривам тайните на Земята, като търся камъни на всеки връх и във всяка пещера, да изследвам пейзажите й и да разгадавам как са могли да се появят такива сложни обекти като планинските вериги с техните върхове, долини и езера, отлично сработени като чаркове на швейцарски часовник, над чиято сила и ритъм няма власт никой, дори и най-силният човек.
Мисля, че онзи случай беше от малкото, когато съм заявявал „Искам да бъда“. Винаги съм предпочитал да казвам „Ще се опитам“.От дете съм срамежлив и винаги съм мислил, че е най-добре човек да изчака и че накрая нещата ще се подредят. И накрая те наистина се подредиха.
Имах нормално детство. Когато не бях на училище, играех край къщата на родителите си – сам, със сестра ми или със съученици. Играехме на криеница и гоненица, строяхме колиби и крепости и превръщахме заобикалящия ни свят във въображаеми сцени от филми или комикси. Никога не съм обичал да си стоя вкъщи и имах късмет, че родителите ми живееха в планинска хижа, на която баща ми беше управител и която се намираше на 2000 метра надморска височина, на северния склон на Серданя , между планинските граници с Франция и Андора. Вместо на улицата или в задния двор аз си играех в горите на Кап дел Рек, по ски пистите и върховете на Тоса Плана, край река Муга и на прохода Порт де Перафита. Именно там започнах да откривам обаятелния свят на природата.
След като се приберяхме от училище, хвърляхме чантите си в трапезарията и без да губим нито миг, хуквахме да се катерим по скалите или да висим от клоните на дърветата през лятото, или пък кръстосвахме заснежените поля със ски през зимата.
Всяка вечер преди да си легнем,със сестра ми и майка ми обличахме пижамите си и отивахме на разходка в гората. Крачехме в тъмното без челници и умишлено не следвахме отъпканите пътеки. Така, когато очите ни свикнеха с мрака, а ушите ни – с тишината, постепенно започвахме да чуваме дишането на гората и да „виждаме“ земята с краката си. Надценяваме зрението си и когато го изгубим, се чувстваме незащитени и изложени на опасностите на заобикалящия ни свят. Но какви опасности може да има в пиренейските гори посред нощ? Единствените естествени хищници – вълците и мечките – от години се броят на пръсти. Колкото до другите животни, нима е опасно да се натъкнеш на лисица или заек, при положение че самият ти си животно, 10-15 пъти по-голямо от тях? А какво да кажем за дърветата? Ушите ти се научават да чуват вятъра, който шумоли в листата им, и така успяваш да ги видиш. А земята? Краката ти казват дали по земята има клони, трева, кал, или вода, дали трябва да се изкачваш, да се спускаш, или да прекосиш някое поточе.
Ето така неусетно минаваше времето ни – в игри край хижата и излети през почивните дни и по празниците. Винаги, когато имахме два-три свободни дни, се възползвахме от тях, за да отидем до някоя непозната планина. В началото изкачвахме онези върхове, които бяха най-близо до дома ни, а после започнахме да търсим нови и нови приключения на все по-далечни разстояния. На тригодишна възраст вече бях изкачил Тоса Плана, Перафита и Ла Муга. На шест години четири пъти бях покорил връх Ането, а на 10 прекосих Пиренеите за 42 дни. По време на тези походи обаче със сестра ми никога не следвахме плътно родителите си. Те ни отвеждаха до върха и ни напътстваха, но ние трябваше да открием пътеката, да търсим табелите и да разберем защо маршрутът минава оттук, а не оттам. Не бяхме просто наблюдатели на случващото се около нас. Планината се превръщаше в нещо повече от мястото, където играехме всеки ден. Тя живееше свой живот, а ние трябваше да го познаваме, за да можем да го изследваме безпрепятствено и да предвидим опасностите. Трябваше да се приспособим към мястото, където бяхме родени. Нашите родители ни научиха да обичаме планините, като ни накараха да се чувстваме част от тях. Защото дълбоко в себе си планините са като хората – за да ги обикнеш, първо трябва да ги опознаеш, а щом ги опознаеш, можеш да отгатнеш кога са ядосани и кога са щастливи, знаеш как да се отнасяш с тях, как да играеш с тях, как да се грижиш за тях, когато хората ги нараняват, и кога е по-добре да не ги безпокоиш. За разлика от хората обаче, планините, природата и земята са много, много по-големи от теб. Никога не бива да забравяш, че си прашинка, частица от космоса, от безкрайността, и те всеки миг могат да решат дали искат да премахнат тази частица, или не.

Когато бях на осем, предприехме едно пътуване, което се езапечатало в паметта ми и за което често си спомням, докато тичам.
Взехме влака за Ла Коруня. Времето беше хладно и макар да не валеше, имахме чувството, че първите капки ще паднат всеки момент. Свалихме велосипедите си от влака и се метнахме на тях. Аз карах планинския велосипед на майка ми, който беше съвсем нов, и макар че краката ми едва стигаха педалите, ярките и пъстри украшения на спиците на двете колела подсказваха, че сме неразделни. Сестра ми Наила беше на седем и от три години имаше собствен велосипед. Макар колелото й все още да беше в отлично състояние, за тези три години тя беше пораснала и сега трябваше да върти педалите много бързо, за да не изостава. Майка ми караше стар шосеен велосипед „Пежо“ със скоростен лост на кормилото. Върху багажника беше закрепила голяма раница с всичко, от което тримата можеше да имаме нужда по време на едноседмичния велопоход в Галисия.
Поехме на юг. Напредвахме почти безпроблемно и с доста добра скорост. Аз бях най-отпред с огромното си колело, Наила въртеше педалите като луда отзад, а майка ми караше ту до мен, ту до сестра ми, за да се увери, че всичко е наред.
Пътувахме към Сантяго де Компостела във влажно и мъгливо време и цял ден бяхме вир-вода. На една от почивките, докато разглеждаше прастарата пътна карта „Мишлен“, майка ми посочи бялата линия край пътя и каза:
– Килиан, трябва да следваш тази линия. Не се отдалечавай от нея на никое кръстовище, тъй като в един момент ще завием надясно. Разбра ли?
Разбрах я отлично и потеглих, като не откъсвах поглед от бялата лента на криволичещия път. Майка ми и Наила ме следваха на голямо разстояние. Кръстовищата се редяха едно след друго, колите ме изпреварваха отдясно и отляво, а шофьорите на автобусите и камионите натискаха клаксоните и ме ругаеха. Аз обаче неотлъчно следвах знаците и не се отделях от бялата линия. Изведнъж видях майка ми да тича край пътя, крещейки да се махна от средата на платното.
– Килиан, какво си мислиш, че правиш, за бога? Не карай по средата на пътя!
Бях я послушал и не се бях отдалечил и на сантиметър от линията, която в крайна сметка ме бе извела право във второто платно на главния път към Сантяго. Отидох до мястото, където стоеше майка ми, потна и уморена. Тя ме прегърна, а след това започна да поправя едната гума на колелото си, коятосе беше спукала по време на преследването.
През следващите три дни водихме тежка борба със свирепия северен вятър. Следвахме склоновете на крайбрежните пътища, а вятърът постоянно ни блъскаше в гърдите. Наила с мъка изкачваше хълмовете с малкото си колело, докато аз се носех напред с бясна скорост, а майка ми се стараеше да държи и двама ни под око. В крайна сметка се добрахме до нос Финистере една вечер, когато по небето се носеха леки облаци и подухваше хладен бриз. Пристигнахме тъкмо навреме, за да видим красивия залез над морския хоризонт.
Не бяхме предвидили, че след залез слънце бързо ще се стъмни. Както обикновено потеглихме по възможно най-бързия начин. В главата ми звучаха думите на майка ми: „Спри при къмпинга със зелени порти и две развети знамена. Ние с Наила ще те настигнем“.
Завъртях педалите с всичка сила. Колелата на велосипеда ми поглъщаха шосето. Вдясно от мен плажовете се смениха с планини. „Колко странно. Мислех, че къмпингът е много по-наблизо“, чудех се аз, докато падаше мрак, а пътят се издигаше все по-високо. Стигнах планинския проход и се спуснах от другата страна. Нямаше светлини нито пред мен, нито вдясно от мен, нямаше и знак, който да подсказва, че наблизо има къмпинг. Ускорих темпото, за да стигна по-бързо. Ставаше все по-студено, а на мен ми се доспа. Тъкмо взех един завой, когато малък червен автомобил внезапно ме изпревари и спря. Нисък набит мъж слезе откъм мястото на шофьора, като се тресеше от смях. Майка ми слезе от другата врата. Все още беше с обувките си за колоездене.
– Не видя ли къмпинга? – смъмри ме тя.
– Ами… не, нямаше и следа от него. Видях само плажове, а след това – планини – казах аз, като прехвърлях през ума си всичко, което ми бе минало пред очите от момента на тръгването ми.
– А вляво? – попита ме майка ми с недоумение.
Почувствах се като последния глупак. Изобщо не ми беше хрумнало, че съществува 50 процента вероятност къмпингът да се намира вляво от пътя. Засмях се на грешката си и се качих в колата на собственика на къмпинга, който ни откара до палатката. Наила вече приготвяше вечерята.
Сутринта станахме рано, за да стигнем в Ла Коруня следобед. Този път потеглихме заедно, за да избегнем недоразуменията, но на последния склон преди града колелото на майка ми реши, че е служило твърде дълго, и сдаде багажа. Веригата и зъбците отказаха. Тъй като в раницата нямахме никакви инструменти, с които да го поправим, трябваше да отидем в един малък селски магазин, за да купим масло.
След няколко опита да разглобим велосипеда с голи ръце успяхме да оправим веригата. Едното му колело обаче беше блокирало. Ако не искаше да изглежда така, сякаш задвижва центрофуга, майка ми трябваше да сложи краката си на кормилото, докато се спускахме по склона. Двамата с Наила карахме зад нея, за да я пазим да не падне.
Пренощувахме в малък хотел в центъра на града, а на следващата сутрин станахме рано, за да хванем влака. На идване се бяхме затруднили с превозването на велосипедите, затова този път ги опаковахме в хотела. Тъй като не разполагахме с големи чанти или кашони, трябваше да ги сложим в спалните си чували. Единственият недостатък на този добре премислен план беше пренасянето на велосипедите до гарата, тъй като двамата със сестра ми не бяхме в състояние да мъкнем денкове, по-големи от самите нас. Решихме проблема по следния начин: с майка ми изминахме половината път с едното колело. После тя се върна за другото, а накрая отиде да вземе третото колело и Наила. След това повторихме цялата процедура още веднъж от центъра на града до гарата.
През онзи ден честността попречи на мен и сестра ми да спечелим първата си надница. Когато хората минаваха покрай нас и ни виждаха да седим сами до големи спални чували, с лица, уморени от тежкото физическо натоварване, и дрехи, изцапани с масло от веригата на велосипеда, те ни съжаляваха и ни предлагаха пари, за да си купим нещо за ядене. Ние ги поглеждахме изумени и не можехме да разберем какво ги е накарало да мислят, че сме гладни, след като бяхме закусили само няколко часа по-рано. Разбира се, отказвахме парите.
Най-накрая стигнахме до гарата, където началникът на влака ни нареди да извадим велосипедите от спалните чували, да застанем до вратите и да местим колелата на всяка гара, така че хората да могат да се качват и да слизат. Няколко часа по-късно една кондукторка се смили над нас и ни позволи да ги оставим в помещението за инструменти, така че успяхме да поспим, докато стана време да слизаме.

Отначало излетите ни бяха под формата на игра, после се превърнаха в сериозно занимание, а накрая – в спорт. Състезателният елемент се включи, когато постъпих в гимназията и се записах в центъра по ски алпинизъм, за да изразходвам излишната си енергия. Започнах да тренирам и ходех на състезания – отначало в Пиренеите, а после и в цяла Европа. Първите ми резултати разпалиха у мен желанието за по-добри постижения. С помощта на Майте Ернандес, Жорди Каналс и целия екип към центъра, както и на майка ми, която ме караше на тренировки рано сутрин преди училище, имах чувството, че съм започнал спортната си кариера и бях убеден, че най-важните ми успехи предстоят, макар че бях спечелил всички възможни отличия при юношите.
Но животът винаги поставя препятствия пред нас. Беше 22 декември 2006 г., ден след като за първи път бях спечелил наградата „Агусти Рока“ – целта на живота ми по онова време. На връщане от училище подскачах по пътя както обикновено. В един момент обаче не успях да координирам краката си и се строполих на земята. Усетих пареща болка в лявото коляно и дясната ръка.
Докуцуках криво-ляво до къщи, където седнах на дивана и зачаках възпалението да се разнесе и болката да отслабне. Стана точно обратното – до вечерта коляното ми така се поду, че родителите ми ме заведоха в болницата въпреки възраженията ми.
– Счупил си си капачето на коляното и метакарпалните кости на дясната ръка – каза лекарят. При тези думи светът ми рухна. – Най-добре ще е да те оперираме и да ти сложим метална пластина, при това без да губим време. Да се надяваме, че така ще се възстановиш напълно.
Беше трудно решение. В онзи миг не бях в състояние да разсъждавам трезво. Бях едва на осемнайсет, на върха на кратката си спортна кариера, и не знаех какво ме очаква. Дали кариерата ми беше приключила? Дали щях да се възстановя от травмата? Без съмнение пак щях да спортувам, но дали щях отново да постигна нивото, до което се бях добрал с толкова труд? Исках отговори, и то веднага. Не можех да си представя да прекарам цяла година, без да се състезавам и да тренирам. Какво щях да правя? Тези въпроси без отговори продължиха да ме тормозят дори когато влязох в операционната, за да ми поставят метална пластина на капачето на коляното.
Реших да потърся различно решение. Ако не можех да се състезавам на същото високо ниво, щеше да ми се наложи да намеря други цели, към които да се стремя. И така, през трите месеца, докато бях на легло с гипсиран крак, аз се опитах да науча колкото може повече за ски алпинизма. Разглеждах научни трудове и се интересувах от експериментите, проведени в областта на ски бягането, за да ги приложа по време на тренировките си. Четях книги по спортна психология, за да подобря тактиката си. Прекарвах цели дни пред компютъра в търсене на информация по физиология и спортни стратегии, за да се науча да разбирам тялото си по-добре и да избегна безсънните нощи, пълни с въпроси без отговори.
През март отидох в болницата, за да ми махнат пластината. Бях много разочарован, когато видях крака си за първи път след толкова много време. Не, това не беше моят крак! Невъзможно! Моят крак беше мускулест и силен. Това космато парче месо нямаше как е да е мое! Мили боже! Изпаднах в дълбоко униние. За да се утеша, си казах, че благодарение на знанията, натрупани през последните три месеца на усилени проучвания, поне ще имам някаква връзка със света на спорта.
Първите занимания с рехабилитатора бяха ужасни. Не бях в състояние да помръдна крака си без електростимулация; не можех да стоя прав без бастун. Как щях да се науча да тичам отново, като не можех да стоя изправен? Постепенно обаче състоянието ми се подобри и кракът ми започна да заяква. Седмица по-късно вече можех да стоя без бастун, а щом можех да стоя, значи можех да се закрепя и върху ските, нали така? Опитах се. Отидох на пистите и си сложих ски обувките за първи път от четири месеца. Знаех, че лекарите няма да са доволни, ако разберат, че карам ски, но в крайна сметка аз просто стоях, а ски обувките придържаха краката ми. Все едно си бях у дома и правех упражнения.
Започнах да изкачвам склона и макар да бях в ужасна форма, съзнавах, че мога да се справя, че мога да правя онова, което съм правил и преди, и почувствах прилив на адреналин. Когато стигнах до върха, бях толкова въодушевен, все едно току-що бях спечелил олимпийски медал. Започнах да пея, да танцувам и да крещя, сякаш наблизо нямаше жива душа. Скиорите наоколо ме зяпаха изненадано – сигурно ме мислеха за луд. Всъщност след толкова много месеци без каквото и да било движение невроните ми навярно наистина са били съсипани. След първата адреналинова бомба се успокоих и си зададох един прост въпрос: „Как, по дяволите, ще сляза оттук?“. Бях толкова развълнуван от откритието, че отново ще мога да карам ски, че не бях помислил как ще се спусна по склона, който току-що бях изкачил. Един приятел ми предложи да ме носи на гръб. По средата на пътя осъзнахме, че това не е най-доброто решение, затова продължих спускането, като стъпвах на един крак – на здравия, разбира се – а оперирания държах свит, за да не докосва земята.
От този момент нататък имах една-единствена цел: да убедя лекарите и рехабилитаторите, че мога да започна с тренировките. В началото беше трудно. Когато с широка усмивка казах на лекарката, че съм карал ски и ми се е получило доста добре, тя ми отговори строго:
– Ще ти сложа гипс отново!
– Не, не, моля ви, ще бъда добро момче. Ще правя каквото трябва – гимнастика, плуване, физиотерапия… Само не гипс, моля ви!
Когато разбрах, че не мога да убедя лекарите, се насочих към рехабилитатора. Той ми каза, че щом успея да свия крака си на 90 градуса, ще мога да започна да тренирам на велоергометър, а междувременно трябва да посещавам плувния басейн и да ходя под вода. От този момент нататък с всички сили се мъчех да си свия крака. Седях отгоре му, за да упражнявам натиск, използвах тежести, за да направя ставата по-гъвкава, и напреднах с няколко градуса. Веднъж отидох до плувния комплекс, но разходките в басейн, пълен с пенсионери, не бяха най-забавното нещо на света.
Реших, че мога да тълкувам думите на рехабилитатора по своему. Той ми беше казал да ходя под вода. Плувният басейн е пълен с вода, а водата и снегът в крайна сметка са едно и също нещо, макар и в различно агрегатно състояние, нали така? Нима аз бях виновен за тези физични шеги? Така че се разхождах в снега със ски на краката в продължение на три седмици, докато достигнах бленуваните 90 градуса и можех да се кача на велоергометър. Първата тренировка мина много добре и рехабилитаторът каза, че мога да ходя в спортната зала в Пучсерда , за да се упражнявам.
Отидох там, качих се на едно колело, въртях педалите в продължение на 15 минутии стигнах до извода, че 90 градуса са 90 градуса, независимо дали караш велоергометър, или шосеен велосипед. Погледнах през прозореца. Времето беше слънчево и топло. Отидох до къщи, взех си колелото и излязох да покарам наистина, като преодолявах проход след проход. Така започнах да редувам тренировките на открито – ту със ски, ту с велосипед. По този начин изпълнявахвсички указания, които бях получил: ходех във вода и карах колело. Просто беше по-добре да не изпадам в подробности, ако ме питаха. Първият проблем възникна, когато лекарката видя класирането на Каталунското първенство по ски бягане.
– Първенството се провеждаше до дома ни – промълвих с наведена глава, но без да успея да скрия усмивката си. – Отидох да видя как е хавата и тъй като се бях представил добре миналата година, се оказа, че имат номер за мен. Не мога да казвам „не“, затова приех. Стартирах в умерено темпо. Нямах намерение да завърша състезанието, но се оказа, че е по-лесно да финиширам, отколкото да се изкача до върха с кола, тъй като пътищата са в ужасно състояние. На слизане обаче карах на един крак…
– Е, след като не мога да те спра – каза лекарката – поне гледай да не падаш, докато не махнем металната пластина от коляното ти.
С този картбланш започнах да тренирам като войник и постепенно не само достигнах нивото си отпреди гадното падане, а дори станах още по-добър.

Kafene.bg
04.11.2014

  Tweet