"Когато бях по-млад, 75-годишните ги приемах за хора, които едвам ходят. Сега виждам колко много още мога да направя на тази възраст. Чувствам се физически и умствено на ниво" - това бяха първите думи на Петър Попангелов-старши, когато му напомнихме, че само след 5 дни ще е юбиляр.

Пепо цял живот беше на ниво. Това го знаят всички, споделяли житейския му път - приятели и колеги, състезатели и съдии, шефове от различен калибър и работници по пистите... Никой не може да каже дали амбицията или талантът му бяха водещи по "Безкрайният бял път", както озаглави книгата на своя живот. Но че трудът му бе винаги на върха на човешките възможности, това е сигурно!
Уверен в силите си, Петър Попангелов-старши продължава и днес със завидна енергия да дописва сагата на най-прочутия самоковски род в новата история на града. Голяма част от годината прекарва в любимия си Боровец. През активния сезон работи във фамилния хотел. Изгради го след хиляди състезания, милион километри път и след половин век безкрайни лишения от благите неща в живота. В центъра на курорта е. Но не до финала на плаца "Червено знаме", където Пепо спечели много от победите си. Там се издига дразнещо претенциозният "Константин палас", построен от... самоковски картофи.
В дните преди юбилея си Попангелов пак се е нагърбил с работа, която само той може да свърши. Подразнен от "невежеството, с което говорят изявени природозащитници" за проекта "Супер Боровец", той сега систематизира богатите си лични впечатления и ги допълва с характеристиките на пистите в най-популярните зимни центрове в Европа и САЩ. "Като член на експертния съвет ще представя справка, аргументирана с абсолютно точни данни за това, какво представляват най-прочутите, най-посещаваните и най-богатите зимни курорти, където пистите не дразнят никого", завърши емоционалния си отговор на въпроса как се чувства на 75 Петър Попангелов-старши. "Карам ски три пъти седмично", пък бе разкритието за добрата физическа форма на ветерана, дал неизмеримо много на българския спорт.
Сред дълбоките снегове са родени много красиви приказки. Тази за легендарния самоковец не е изключение. Само че е съвсем истинска. Чудесата в нея също са истински.

Роден е на 29 март 1932 г. Едва проходил, той вече е

в плен на бялата магия
Кара ски, откакто се помни. Става шампион на България във всички алпийски дисциплини, печели 17 републикански титли в периода 1952-1969 г. Десет пъти е победител (рекорд!) в най-престижното за своето време ски състезание у нас - купата на в. "Отечествен фронт". Най-големият му международен успех като състезател е на олимпиадата в Кортина д'Ампецо (1956) - 15-о място в алпийската комбинация, която тогава важи за световно първенство. 35-годишен става треньор и почти три десетилетия отдава на трудната професия - в по-голямата част от този период подготвя националния отбор (мъже). Това е времето, когато с огромна амбиция, желязна воля и невероятен труд реализира в максимална степен разностранния си талант. От 1972 до 1988 г. ръководи олимпийската подготовка на българските алпийци и участието им в Инсбрук'76, Лейк Плесид'80, Сараево'84 и Калгари'88. Неговият възпитаник, синът му Петър Попангелов-младши, стигна върха на алпийския ски спорт. Пепи влезе сензационно в елита, като едва 18-годишен спечели Европейската купа (1977). В "белия керван" беше равен на най-силните слаломисти. Спечели една победа за Световната купа в Ленгрис (1980) и общо 11 пъти стъпи на подиума, включително след вторите места в класическите стартове в Кицбюел, Венген, Гармиш Партенкирхен, Кран Монтана, Вейл и Кранска гора. Пепи участва на 4 бели олимпиади (1976-1988) и в Лейк Плесид'80 и Сараево'84 се класира на престижното 6-о място на слалом. И още един факт, с който Попангелов-старши много се гордее. В Лейк Плесид трима българи се класират в 20-ицата на слалом. След Пепи са Людмил Тончев (17-и) и Христо Ангелов (19-и), а Митко Хаджиев е 21-ви. "Куриозно е, но

ако имаше отборно класиране, щяхме да сме първи

защото никоя друга страна нямаше 3-ма в двадесетицата", казва техният треньор.
"Сега често ме питат кой е най-щастливият момент в живота ми в спорта? Отговорът е прост - когато Пепи спечели състезанието за Световната купа в Ленгрис на 8 януари 1980 г. Тогава бях наистина на върха на щастието - казва Петър Попангелов в юбилейните си дни. - По-сложно е с отговора на въпроса за разочарованията. Това са двата шанса за олимпийски медал, които пропуснахме. 4 години беше работено така, че

Пепи беше готов за олимпийски шампион

В Лейк Плесид обаче бяхме лишени от възможност да се адаптираме към изкуствения сняг. Неговото качество е съвсем различно от това на нормалния и без да го изпита на врати, състезателят не може да се адаптира. Затова и първият манш на Пепи коментаторите определиха като "кошмарен", а вторият за "фантастичен". Изпревари го само Стенмарк, но въпреки това Пепи се класира 6-и. В Сараево медалът изглеждаше още по-лесно постижим, но пак остана само мечта."
Безспорният талант на треньора Петър Попангелов и спечеленият авторитет в "белия керван" бяха забелязани от Международната федерация по ски и той бе привлечен за член на Алпийския комитет на ФИС .
"Щях да стигна и по-високо в йерархията на световната федерация, ако с промените в България не дойде и самоизолацията - пълният ни отказ от международна дейност и присъствие в тези институции", споделя Пепо в книгата си "Безкрайният бял път".
Време е за стоп кадър на старите ленти. Както вече стана дума, човекът легенда се радва на днешния ден и живее с мисъл за бъдещето. Преди да чуе наздравиците той разкрива още един от корените на оптимизма си. "Приятелите, които са били истински приятели, си остават. Отдавна изчезнаха тези, които търсеха близост заради конюнктурата. Но имам и нови приятели - те са най-приятната изненада. Това са хора, които дори не сме подозирали, че съществуват. А те са съпреживявали нашите успехи и сега след толкова години идват в хотела, показват запазени изрезки от вестници, разказват спомени. И се радват на срещата ни. Много е приятно чувството от такова запознанство. Това ме зарежда като рилския въздух, който дишам вече 75 години."

Приятелят: Командва като Суворов

Всепризнатият майстор на ски пистите Коце Коцов повече от половин век е свързан със знаменитата фамилия. В навечерието на юбилея на Попангелов колоритният самоковец сподели за "Стандарт" в типичния си стил на скороговорка:
"Преди горе-долу половин век, през 1957-1958 г., Пепо започна да се проявява и в друга сфера. Бяхме на Пампорово. Откриваха лифта "Студенец". Лъчезар Аврамов държи реч (б. р. - известният функционер на БКП тогава е шеф на БСФС) и между другото казва, че това е Сен Мориц за България. "Абе оти не се фанем да си направим писти у Боровец, та тогава да видят къде е Сен Мориц", отсече Пепо. После се знае какво стана, вижда се. Няма друг с такава далновидност на мечтите, повечето от които се реализираха, да е отделял толкова много време за всичко, което постигна българският алпийски ски спорт. Благодарение на таланта му като треньор израсна не само Пепи, а и много други състезатели, за каквито има дълго да си мечтаем. За съжаление. От Пепо тръгна и идеята за международни състезания в Боровец. За неговата изключителна трудоспособност и таланта му да ръководи и командва го кръстихме "Суворов", на знаменития руски военачалник.
Работата наистина беше много, но и успехите не закъсняха. Направиха се писти и се подготви голям отбор начело с Пепи. Дойде и по-големият апетит. Направихме добри ФИС състезания, после европейска купа, а и две световни купи. На Боровец се събра целият суперелит начело със Стенмарк.
Много има какво да се пише за Пепо. Той обаче не е маниак на вестникарска известност. А иначе да работи е цар. Най-важното е, че е голям човек. С главно Ч"!

Хайк Вахрам
в-к Стандарт, СЪБОТА, 24 Март 2007

  Tweet