Ако преживяването на един ден в планината ни носи повече удоволствие от гледане на 3D кино например, би трябвало да сме готови да платим повече от 12 лв. за билет. От окопната война между институции и природозащитници никой не печели. Изискват се политическа воля, лидерство и промени в някои закони.

Покрай участието си на Adventure Sky Run в Рила миналата седмица се запознах с един новопристигнал в България чужденец - поляк, преместил се преди пет седмици от Москва в София. Дълго си говорихме, защото пътувахме заедно в автобуса от ЦПШ (Централната планинска Мальовица, б. р.) до Боровец. Пресъздавам част от думите му по памет и значение:

„България и София са мечтаното място за живот. Бил съм в доста столици в Европа - никой никъде няма това, което вие имате тук. Прави ми впечатление, че много мрънкат българите - явно не си дават сметка колко лесно и уредено се живее в София, в сравнение с други големи градове по света”, каза той и допълни:

„Още на втория ден след пристигането тук се качих на Черни връх. Витоша е уникално място. Реално вместо стерилен градски парк имате страхотна планина с толкова различни пейзажи, на която може да се ходи по всяко време. За тези пет седмици съм бил вече три пъти на връх Мусала и веднъж на Вихрен и Кончето.

Знаете ли колко трябва да пътува човек от повечето големи градове в Европа или Полша, да не говорим за Москва, за да види и преживее толкова хубави и различни планини, колкото вие имате в радиус 150 километра от София?

Имате всичко, но лифтовете, пътищата, хижите и ски-пистите ми се струват твърде малко, много стари и доста скапани. Защо не се поддържат и не се направят нови? Ясно е, че трябва да опазите прекрасната си природа, обаче хората трябва да могат да u се радват. Добри и лоши примери от Европа има толкова много - просто ги вижте и използвайте най-доброто.

Та София може да бъде перлата на Европа - перфектен център за планински туризъм както лятото, така и зимата. Защо още не сте направили зимна олимпиада тук?”

Като слушаш такива неща хем приятно ти става, хем се ядосваш. И се чудиш какво да му обясниш на човека, откъде да започнеш...

Няма да коментирам трябва ли да правим олимпиада или не, защото това е конкретен и специфичен казус, който зависи от самия проект. Предпочитам да адресирам общия проблем, който пречи не само на развитието на София и планинските ни курорти, но и на опазването на природата в страната като цяло.

В България си имаме няколко казуса - Пирин, Седемте рилски езера, Витоша - които избухват почти ежегодно и до чието дългосрочно разрешаване никога не се стига. Очевидно е, че никой не печели окопната война. Има нужда от радикално решение на всички тези проблеми веднъж и завинаги.

Гореспоменатите казуси са само видимата част на айсберга на проблемите в българската природозащита.

Подходът ни днес е основан на идеята, че има едни много ценни територии с много ценни видове, за които сме създали закон за защита. Той дефакто казва, че те имат толкова висока стойност, че колкото и да ни струва, ще ги пазим такива, каквито са, за децата на децата на децата... Това „колкото и да ни струва” има две измерения. Първото са разходите за опазване и възстановяване на местообитанията и видовете. Второто са т. нар. пропуснати ползи - възможните приходи от други дейности, които се пропускат заради ограниченията за алтернативни ползвания. Моралните защитници на непреходната стойност на природата обикновено се сещат за първото измерение, но често напълно игнорират второто. И добрите намерения се сблъскват с реалната икономика. А когато това се случи, настъпва хаос, който допълнително се усложнява от „трагедията на общото”, която е дълбоко позната на всички, живели през социализма - ползвам общия ресурс на макс, но защо точно аз да се грижа за него?

Всички наши защитени територии страдат по еднакъв начин от горните ефекти, но във Витоша, Пирин и Рила конфликтът е най-жесток. Това е така, защото там пропуснатите ползи са най-големи - най-красивите планини в България предоставят най-качествени екосистемни продукти и услуги, тоест най-много възможности за различни ползвания. Въпросът е кой да се възползва от всичко това? Икономиката предоставя много прост механизъм за справяме с този проблем - свободният пазар. Той има свойството да разпределя ресурсите по най-ефективния начин, тоест да създава най-висока добавена стойност за цялото общество.
Защо пазим Витоша, Пирин и Рила?

Защото представляват късчета „дива” природа, която обичаме и искаме да преживяваме отново и отново. Значи ни предоставят услуга от изключителна стойност. Ако наистина толкова я ценим, то тя ще генерира големи приходи и ако излезе на пазара да се състезава с алтернативни ползвания - сеч на гори, ВЕЦ-ове, паша на животни или ски-писти - би трябвало да им разкаже играта.

Как да се случи това? Класическото решение е въвеждане на входна такса за посещения на парковете ни или поне на емблематични места в тях, като Седемте рилски езера, Вихрен или Мусала. Ако преживяването на един ден в планината ни носи повече удоволствие от гледане на 3D кино например, би трябвало да сме готови да платим повече от 12 лв. за билет. Ако сме готови да го направим, сечта просто няма да се случва, защото гората ще носи повече приходи без да бъде докосвана. Забележете, че днес природозащитата изглежда така, сякаш носи само преки разходи и пропуснати ползи.

Приходите от наличието на „дива” природа остават скрити

Ако дирекциите на парковете можеха да монетаризират преживяването „дива природа” и да оперират като частни фирми или НПО, те щяха да намерят онази комбинация от услуги, ползвания и цени, която да им носи максимална финансова устойчивост в дългосрочен план. Последното е възможно само, ако и нуждите на местното население са задоволени. Вероятно щеше да има от всичко, но в зависимост от реалното, а не декларативното поведение на хората в различните сектори от планината.

Подобни модели има на много места по света, вкл. в Хърватска, Полша и алпийските страни. Но ние се правим, че не ги забелязваме. Пазарът работи, но за съжаление на някои хора, той винаги казва истината. А те усещат, че тя може да не им хареса. Затова предпочитат да се пазят от нея чрез насилието на държавата.

Не, не може повече така. Да, изискват се политическа воля, лидерство и промени в някои закони, но е крайно време за работещо решение.

Боян Рашев
Trud.bg
04.09.2020, 09:00
*Авторът e един от водещите експерти по управление на околната среда в България. От 2007 г. е управляващ партньор в Denkstatt.

  Tweet