“Имах и такава интересна случка. Точно след финала на “Витоша 100” чаках да ме вземат, когато една кола спря до мен. Прозорецът се отвори, а отвътре жена ме попита аз ли съм Мария Николова. Отговорих „да“, а тя каза: “Само да ви кажа, че заради вас завърших “Витоша 100.” “Тези думи наистина ме развълнуваха.”  Тя е рядък вид човек. Споделянето на подобен спомен ще доведе до притеснена усмивка. Ще сведе поглед, когато чуе да я определят за вдъхновение и стимул. Скромна, тиха, изцяло отдадена на работата и хобито си, Мария Николова е бегачката на дълги разстояния с една-единствена задача – да се състезава със собствените си възможности. Както при всички срещи с нея и в тази, тя няколко пъти ще подчертае, че най-важното е да надмогва себе си и че целта ѝ е да намира начини да прави нещата все по-добре. Дори и като най-титулована и бърза сред състезателите ни в ултрамаратони тя не извлича финансови дивиденти от успехите си, нито слава на всяка цена. 
Изборът й е осъзнат и съобразен с едно – да запази свободата си и да следва удоволствието от заниманията си. Изборът ѝ е победите ѝ да са само хоби, а тренировките - начин на живот. Това, което си е “нещо мое”.

Спортната ѝ биография е пълна с престижни класирания в български и международни надпревари. Наред с десетките ѝ победи в състезания в България, Македония, Сърбия, Турция, Гърция тази година Мария добави и още една – скоростното минаване на маршрута Е3, като не само го направи, но и подобри рекорда за пробягване от връх Ком до нос Емине за жени. Туристическия маршрут с дължина 600 км тя измина заедно със своя приятел за пет дни, 16 часа и 43 минути, или близо шест часа под предишния рекорд, поставен от Антония Григорова през 2017 г. Така тя стана най-бързата жена, пробягала някога Е3.

През 2020 г. постига и шестата си победа (от общо 10 участия) в едно от най-мащабните и масови спортни събития на България - “Витоша 100”, като подобри собствения си рекорд с 20 минути от последното си постижение. През 2018 г. участва в най-мащабното и най-престижно състезание по планинско бягане в света – Обиколката на Монблан, състоящо се от 170 км, преминаващо през три държави и с 10 хиляди метра денивелация, като при тежки метеорологични условия успя да изпревари над 1500 мъже и стотици жени и да достигне до топ 10 в света при жените. В две поредни години – 2017 и 2018, е победителка на 100-километровата дистанция на ултрамаратона в Кападокия, Турция, печели и на 100-те км в Olympus Mythical Trail в Гърция. Участието ѝ само в две от състезанията от Световната верига за ултрамаратони (Ultra Trail World Tour) през 2018 г. я класира директно на 9-о място сред жените.

Представяла ли си е някога, че ще стигне до подобни успехи? “Не съм се замисляла, отговаря Мария. Те си дойдоха с постоянството, желанието за приключения и непрекъснатия ми стремеж да се развивам и подобрявам.” Спортните ѝ занимания стартират на стадиона в родния Сливен. Майка ѝ е треньор по лека атлетика, която макар в началото да предпочита децата ѝ да се занимават с друг спорт и упорито да ги записва на художествена гимнастика или танци “само и само да не е това”, накрая ги пуска на състезание по бягане. “Тогава със сестра ми се запалихме. Но на мен не се възлагаха много надежди, смее се Мария – защото бях кекава, израснах доста бързо и не знаех къде се намират ръцете и краката ми.” С приливи и отливи на ентусиазъм за тренировки, но с огромно удоволствие да прекарва целия си ден на пистата и с побутване от страна на майка ѝ тя започва с леката атлетика в местния отбор. И така минават 15 години.

На никого в семейството обаче не му минава през ум да запише висше образование в НСА, идеята е несериозна, дори не се обсъжда. Решението е Мария да запише икономика задочно във Варненския свободен университет, за да има време за тренировки. Малко след като се дипломира, работи за кратко в офис и като банков консултант, за да стане бързо ясно, че работата на бюро не е за нея. В края на 2009 г. се появява възможността да работи като кондиционен треньор в зала с индивидуални клиенти. “Аз не вярвах, че може да се получи – спомня си Мария, – че ще се справям да научавам хората да изпълняват правилно упражнения, да разпознавам грешките им. Но реших да пробвам и установих, че ми се удава.” Повече не се и опитва да се развива в сферата на образованието си. Тогава – на 27 години, се отказва и от леката атлетика, защото губи мотивация да се състезава и иска да се развива “като нормален човек”, да работи.

Когато стартира с треньорските занимания, не среща подкрепа от семейството си. “Дойдох в София и започнах тази дейност на своя глава”, разказва Мария. А когато открих ултрамаратоните, вече бях достатъчно самостоятелна и уверена, така че да вземам решения само за себе си. “Вече не ме интересува какво мислят другите и не се стремя да бъда разбрана и да срещам одобрение от всички, споделя тя. В по-ранна възраст мнението на родителите и приятелите ми много ми влияеше, но от известно време не е така.” Неразбиращи винаги има, въпроси като кой те гони, защо въобще си причиняваш подобно натоварване продължават да се чуват.
Един ден през 2011 г. Мария среща в залата свой колега, носещ тениска с надпис “Витоша 100”. Заинтересува се какво стои зад него и научава за годишното състезание, известно още като Обиколката на Витоша. Така на 29 години разпознава ултрамаратоните като свръхпредизвикателство към човешките възможности и още с първото си участие в такова се класира втора при жените, а на третото си участие записва победа. Възрастта не е проблем, напротив, в тази дисциплина дори е и предимство, защото издръжливостта се развива с годините, смята Мария. 

“И, да, по-малко сме жените в тези състезания, и то не заради физическите качества и различията с мъжете, а основно времето и възможността да отделиш такова. Повечето жени са ангажирани със семейни задачи, имат деца. Струва ми се, че в днешно време хората повече се фокусират върху тях и отделят по-малко време за себе си или намират оправдание да не спортуват. За по-тежките и дълги планински ултрамаратони се изисква повече такова, защото са необходими и тренировки в планината.” Но споделя виждането, че напоследък интересът към любителското бягане в България е завишен и се случват все повече както градски маратони, така и планински състезания. “Иначе може би ние, жените, сме по-издръжливи на болка, както и на безсъние…” 

Спортът и бягането се настаняват в дните ѝ постепенно и естествено. “Така се развиха нещата в живота ми, аз само съм следвала онова, което ме кара да се чувствам щастлива и пълноценна.” Както и от други успели хора, чуваме и от Мария, че най-важно е да следваш онова, което теб те удовлетворява…

Сутрин става около 6 ч. и малко по-късно започват часовете ѝ като кондиционен треньор. Следва времето за нея и тренировките ѝ, които в зависимост от възможностите са на стадиона, в парка или на Витоша. Последното ѝ е любимо. Следобед е за още часове в зала, а денят завършва с късно хапване с приятели или вкъщи. Любовта и свободното ѝ време са за природата, там се чувства най-добре. С нея е свързано всяко занимание извън работата ѝ - тичане, преходи, колело, ски.

Щом отиде в гората, попада в безвремие, вид медитативно състояние, особено необходимо ѝ, когато по цял ден гони графици в зали. “Изчиства ти се главата, споделя Мария. Много пъти предпочитам и да съм сама и ми е много добре. 
А когато сме с моя приятел, сме доста мълчаливи по време на преходите.” Той е този, който задава темпото ѝ от пет години насам и я кара да се движи наравно с мъжете, вдига летвата и провокира семейни състезания, защото също като нея бяга на дълги разстояния. 

Музиката идва като партньор основно по време на състезания – действа ѝ стимулиращо и енергизиращо. 
“Също така сваля напрежението, защото, когато много хора имат очаквания към теб, музиката разтоварва.” 
В плейлистата ѝ място намират разнообразни артисти – фен е на всичко на Queen, харесва песните на Aerosmith, Metallica, Arctic Monkeys, Chris Rea, Ed Sheeran, Imagine Dragons, Placebo, System of A Down, U2, Chopin и много други.

Малките големи финали
Докато я придружаваме на лека тренировка в Борисовата градина, си говорим за различни случки с трудности. Яркият спомен е за един от първите ѝ ултрамаратони - в Гърция, когато все още не се била научила да се храни, както трябва. Разказва, че около 30-ия километър получила изключително силни крампи, които успявала да контролира до около 60-ия, докато стигнала до 80-ия и пълно блокиране на тялото. „Отново в Гърция вследствие на жега съм изпадала в хипотермия.” „А първото ми голямо състезание – обиколката на Монблан от 170 км, също беше огромно предизвикателство – спомня си Мария – защото физиката ми още не беше подготвена за такава дистанция и денивелация. Премина много болезнено, но финиширах.” Но има и моменти със забавни случки. „На едно от участията ми в Кападокия исках да ме дисквалифицират за несапзване на правилата, защото си мислех, че съм пропуснала пункта на 60-и км. След няколко телефонни разговора с директора на състезанието от пункт 70-и км той ме убеди да продължа. Оказа се, че когато са ме чекирали, не съм обърнала внимание, че пунктът е зад мен.”
А миналата година, две седмици преди поредното участие във “Витоша 100”, стъпва накриво и контузва глезена си, но решава да не се отказва от състезанието. По време на бягането усуква неизлекувания си крак (впоследствие се оказва, че има частично разкъсване на сухожилието), но с травмата и отново огромна болка успява да финишира.

Под шест дни
Една мечта на Мария е да мине по предизвикателния маршрут 
Ком – Емине скоростно.
Миналата година с приятеля ѝ го извървяват на части за по два дни, за да имат представа от трасето, но дълго време се колебаят дали да го избягат наведнъж. Така до средата на това лято, когато решават да тръгват почти импровизирано – без начертан график и да се движат според състоянието си. Целта е само една – минаването изобщо и ако успеят, да стигнат за под шест дни от точка А до точка Б. Но не на всяка цена. “То и затова нямаше добра организация като цяло”, коментира Мария. Изчакват няколко момента - времето като фактор, възможността на приятеля ѝ да си вземе отпуск и борбата с колебанието. Три дни преди да потеглят, си стискат ръцете - правим го. Създават чат група с приятели, любопитствали дълго кога ще се решат на прехода, в която пишат, че вече са готови за старт. Близките бързо се организират и синхронизират действията си, така че един от тях винаги да се намира на необходимо място по трасето за осигуряне на храна - сандвичи, пици, суши, супи, плодове и вода, и морална подкрепа. “Беше много ободряващо, когато ни срещаха и се грижеха за нас.”

Най-предизвикателният момент си остава спането и по-точно липсата на такова. “В един момент не можех да спя по-дълго от 30 минути, защото, когато се отпусках, започвах да влизам в дълбок сън, тялото ми да се тресе и мускулите да ме болят”, разказва Мария. И продължава: “И тъй като в един момент неистово ти се доспива, трябваше да правим дрямките по-често. Така както вървяхме по пътеката, лягахме в чувала и нагласяме алармата и като войници ставахме веднага.” Понякога дори, без да я чака да звънне, Мария става, успяла да се успокои и възстанови. 

И така със самостоятелно подреден график и късмет от страна на времето, както и възможността да се обади някоя травма, Мария става най-бързата жена, минала Е-3 - нейният първи многодневен маршрут и тест как ще се справи с дългото безсъние.
Със сигурност ще пробва пак да го мине, защото знае, че има редица елементи за подобрение и може да се направи много по-смело и добре за женското време като резултат. Според нея то трябва да е около петте дни. “Имайки опита от тази година и при целенасочена подготовка, смятам, че е постижимо.”

Първа. И ако преди е било въпрос на чест и сила да не се отказва при никакви обстоятелства, то сега смята, че не всичко е на всяка цена. “Ако ми се случи нещо подобно, няма да си го причиня пак.”

Биха ли били причина болките, несвръзвани с контузия или промени в техниката, да се откажеш да се състезаваш? “Разбира се, че не, и продължаваш – категорична е Мария. Идеята винаги е била да си го направиш по-добре. Да си откриеш грешките и да ги коригираш.”

Тя знае, че често, когато има проблем по време на състезанията, той е психологически, затова се стреми „да си излъже мозъка”. „В една ултра на мен ми помага да не мисля колко километра ми остават, а, познавайки трасето, да си го представя на участъци - да стигна до първото отбелязано от мен място, след това до следващото и т.н. Така не е толкова натоварващо.” Дава пример отново с обиколката на Монблан, когато стига до 77 км, дори не и на половината от разстоянието. “Вече мускулите така ме боляха, бях с мускулна треска… но не си позволих да се замисля, че дори не съм стигнала половината! Единственото, което си повтарях, е „това са мускулни болки, ще се откажеш само ако нещо се случи - започнеш да куцаш, промени се начинът ти на ходене или бягане“. Тогава имам право да се откажа, но не и в друг случай!”
Другите “хватки” са свързани със следенето на приема на храна и течности. Бегачката обяснява, че в началото, когато започва с ултрите, е правила много и големи грешки, основно първите 40 километра да не яде нищо и така изведнъж да стигне до срив, от който няма връщане. “По време на маратоните губиш апетит и може да спреш да се храниш.

Това е най-голямата грешка”, коментира Мария. Така сега, когато дори не е гладна, хапва по нещо още на първите 40 минути от старта. “Другото е да подготвиш тялото за съответното състезание, за това, на което ще го подложиш.”
А как се подготвя психиката? “Е, това вече… усмихва се тя многозначително и заговаря отново за състезанието със себе си. Това означава да се стремиш да дадеш най-доброто от себе си. Не да гледаш другия къде е, да се опитваш да бягаш като него.”
На това и учи хората в залата. “Постоянно повтарям едно - да се съревновават със себе си, да се себенадминават и това да им създава удовлетворение, а не първото, второто или третото място – дали ще са на стълбичката.” Но самата тя е минала през класирането в главата си по времето на тренировките и състезанията в леката атлетика. Минала е през разочарованията, че не си успял, драмата след загубата... “И си мисля, че именно заради това, че съм била там, сега гледам на спортните си занимания като на хоби, на нещо, което ми доставя удоволствие.”

Каква е нейната генерална цел? “Да приключенствам. Да продължавам да правя това, което ме кара да се чувствам жива. Когато участвам на някакво състезание и виждам, че има неща за подобрение, следващата година да участвам отново, за да ги постигна. Или се усещам, че съм в по-добра форма от предната година – това също ми дава желание да участвам, защото знам, че ще се справя по-добре.” Заради ситуацията с COVID-19 през тази година почти всички състезания са отпаднали, обяснява Мария. Затова и участва само на Обиколката на Витоша. “Но явно липсата на състезания не е оказала влияние на това да тренирам и да ходя по планините, т.е. те не са ми основният мотиватор.”

Следващото изкушение е да си подобри времето при повторно скоростно преминаване на Ком – Емине, но само при добро стечение на обстоятелствата.

Текст: Биляна Димова
Дневник.бг
10:56, 13 ноември 2020 г.

  Tweet