„Един спортист се гради с години - представянето на Олимпиадата в Лондон отразява нашата реалност. Няма как да избягаме от нея" - това коментира в интервю за Дарик президентът на Българската федерация по биатлон Екатерина Дафовска.

Олимпийската шампионка от 1998 година беше гост в предаването „Междуредие" в рубриката „20 години по-късно", в рамките на която в ефир се коментират и припомнят най-важните обществени и политически събития в страната от 1993-та насам. Днес - почти 15 години след олимпийското злато, Катя Дафовска съчетава ръководството на Българската федерация по биатлон и частния си бизнес като собственик на хотел.
 
„В големия спорт не е нужен само талант, в големия спорт се изискват доста други неща. Не става дума само за пари. Тази подготовка е била подсигурена, но просто нивото на нашите спортисти е такова", каза още Дафовска по повод представянето на България на последните летни олимпийски игри. Според нея е хубаво, че след последната Олимпиада са се направили изводи и „ако се вземат мерки от най-ниското ниво, може след 15 години да чакаме медали като държава".
 
Запитана може ли да се повтори скоро нейният успех олимпийската ни шампионка посочи, че сега е доста по-трудно, отколкото по нейно време. „Организацията и структурата на целия ни спорт се разруши доста през последните години. От спортните училища, през отборите - сега тази липса води до много по-малко деца, от които пък трябва да останат спортисти за национален отбор. В България нямаме и такъв подбор сравнено с другите страни - федерацията има 10 клуба, от които 6-7 работят по-сериозно, трудно се прави отбор", разказа Дафовска.

Стъпваш на върха в индивидуалната дисциплина на 15 км, спортист номер едно на България и на Балканите за 1998 година. След два месеца ще станат 15 години.

Да, имаме годишнина. 15 години много бързо минаха между другото. Аз спечелих 18 години след Иван Лебанов, първия медал за България, бронзов, от зимна олимпиада. Тогава ми се струваше, че е минала цяла вечност. А сега като поглеждам назад...
 
По-бързо ли тече времето?
 
Много бързо.
 
Преди да поговорим за онази емоция преди 15 години, с какво, освен с федерацията, си се нагърбила в момента? Тежки задачи имаш и там, предстои и организиране на състезание.

Да. освен това частния бизнес с хотела, който имам на Пампорово. Това е в личен план. А другото е работата във федерацията. Опитвам се да съчетавам двете неща.
 
В криза сигурно е още по-трудно.

Трудно е, много е трудно и едното, и другото. Малко като че ли по-лесно е от страна на федерацията все пак, защото имам някакъв бюджет, на който разчитам и остава единствено да се намерят спонсори. Но все пак е малко по-спокойно, когато имаш такъв бюджет, сигурност.
 
При бизнеса не е така.

Да.

Изобщо страда всяка една от сферите на бизнеса по време на криза. Няма как да не започнем от случилото се през онази 1998 година, онова, което беляза цялата ти кариера. Помниш ли в детайли старта от онази година, онзи 9 февруари?
 
Помня, разбира се. Това е върхът, който успях да постигна в кариерата си и целия ден, цялата дори зима я помня. Защото първо не ми вървеше и беше тръгнала много зле годината.
 
Не с големи очаквания се тръгва.

Всъщност аз имах добри очаквания, защото предната година имах бронзов медал от световно първенство. Също така самата писта в Нагано - имаше световна купа една година преди това - и там също спечелих бронзов медал, но на късата дистанция, което ме подтикна да мисля, че ми допада трасето, че може би ще се представя добре. Но когато започна сезонът от декември, точно обратното - стрелбата не ми вървеше, по-напред от 34-то място нямах до самата Олимпиада, което си е доста тревожно.
 
Кога разбра, че вече се бориш за медал при това златен?
 
След четвъртата стрелба, когато нашите треньори ми дадоха информация, че се боря за медал. Никой не можеше да каже какъв, защото аз бях преден номер - 18-и, а имаше още 70 човека да финишират и винаги можеше някой да направи нещо. Но за наша радост не какъв да е медал, а златен.
 
Онези ски, с които си тръгнала за загрявка, се оказаха късметлийските.

Така е. Това е единственият старт в цялата ми кариера, в който съм карала със ските от загрявката. Нямам друг такъв старт в цялата си 13-годишна кариера. Усетих ги много добре ските и просто рискувах. Преди самия старт, когато изпробвах и ските, които ми бяха приготвени за старта, аз реших, че тръгвам с тези от загрявката, защото ги чувствам много добре и много бързи.
 
Къде е златният медал днес?
 
Златният медал може да го види всеки на рецепцията на хотела. Там са всичките ми медали от световни и европейски първенства.
 
Малка история на твоите постижения.

Да. А в музея на ските в Чепеларе са всичките останали други медали - от републикански първенства, те са огромно количество, за да има и там един кът.
 
Вярно ли е това, че всичко тръгва от лова в рода?
 
Може би като се свързва това със стрелбата, защото баща ми е ловец, майка ми е ходила навремето и двамата са имали пушки и това е една такава тяхна страст. А аз, когато трябваше да вляза в спортното училище, ги попитах дали пък ще ми върви стрелбата. А майка ми каза така: „Сигурно, щом и двамата с баща ти сме ловджии". Така ме подтикнаха към този спорт.
 
Какво се случва с биатлона днес в България?
 
Днес е доста по-трудно, отколкото по мое време. Първо, структурата и организацията на целия ни спорт през тези години се разруши доста. Аз бях от последното поколение, което беше от спортните училища, защото три години след мен се закриха. Ние успяхме да израснем в една постоянна подготовка от спортните училища.
 
Строга структура ясно.

След това в националните отбори и така. Нямаше прекъсване. Имаше много добри треньори, които трябваше да те развият още в по-млада възраст, за да имаш правилна подготовка.
 
Сега липсата на тази структура...
 
Сега тази липса води до много по-малко деца, от които пък трябва да останат за национален отбор и така във веригата все по-малко и все по-трудно. И ние в България нямаме и толкова голям подбор в сравнение с другите страни. Малка държава сме. Федерацията има десет клуба, от които шест-седем работят по-сериозно. За сравнение в Русия имат 80-100 клуба. и колко много повече деца. Така че ние трябва от много по-малко хора да направим добър отбор. Трудно се случва.
 
Затова ли трудно можем да бъдем и оптимисти за това, че някой би повторил това, което ти направи?
 
Да. То от там тръгват нещата. Никога не е невъзможно. В момента мъжкият ни национален отбор се движи доста по-добре за разлика от женския. Малко се смениха поколенията, но се радвам, че поне се прехвърлиха. Имаме добри мъже. В сряда чакаме да стартират в световната купа, в индивидуалните стартове, а вчера имаше смесена щафета, на която участваха момчета от Б националния отбор. Имаха шанс да стартират, за съжаление не направиха добри стрелби и завършиха на последно място, но те нямаха и цел нещо повече да направят просто защото са на ниво европейска купа. Рано им е още за място в световната купа.
 
При девойките? Името на Ния Димитрова се чу. Някои се опитаха да видят надежда в онова, което тя прави.

Да, защото миналият беше нейният най-добър сезон с второ място на световното първенство и първото на европейското първенство за девойки. За съжаление обаче тази година тя претърпя травма на кръста, която й попречи да отиде през октомври на ски лагера, който е доста важен за подготовката преди сезона. И това ще й попречи така или иначе. Тя стартира на европейските купи, покрива квота, ще има право да участва на втората световна купа. Но пак казвам, нивото между юноши и девойки и мъже и жени е много голямо. Много е голяма разликата като постижения. И първите, които се класират много добре на световните юношески първенства, при постъпването им в световните купи се наблюдава, че трудно влизат в първите петдесет при жените специално.
 
Чака ви сега тежка организация, тя не е спирала да тече, но през 2013 година сме домакини на европейско.

Да, на европейско първенство в Банско от 18 до 26 февруари. Подготовката година предварително тече, но сега, колкото повече приближава, разбира се, става и по-тежко. И все още се борим и търсим и средствата, и помощта на държавата, най-вече на спонсори. Спонсорите са ни почти ясни - тези, които са и на федерацията.
 
Тези, които подкрепят спорта, в случая ще подкрепят и това важно първенство?
 
Да.
 
Има ли там нещо неизпълнено важно покрай изискванията за едно такова първенство? В график ли се движим като подготовка?
 
Да, абсолютно. Всичко е въпрос на това да се договорят нещата, които като изисквания трябва да дойдат и десетина дни преди самото състезание да бъдат на мястото. Все пак ще имаме и телевизионно излъчване, което утежнява обстановката. Досега сме правили европейска купа, на която нямаше такова излъчване. И самото качване на цялата тази техника изисква много работа и усилия.
 
Успех желая в подготовката и преди старта на това важно състезание. Като говорим за резултати и успехи и онова, което се случва в родния спорт, летните олимпийски игри дадоха много поводи за коментари - колко слабо е това наше представяне. Провал или една обективна реалност и възможно най-доброто беше това, което показахме през лятото, което показваме на големи първенства през последните години?
 
Това според мен е нашата реалност. Ние няма как да избягаме от нея. Един спортист се гради с години. Както казах, системата след като е разрушена и няма как да излизат доста елитни спортисти, остава да се разчита на таланти, които са оцелели по някакъв начин, но за съжаление... В големия спорт се изисква много повече.
 
Повече от това, че нямаме достатъчно пари ли да инвестираме? Защото се лутахме в посоката, стратегията...
 
То се оказа, че не само парите. Защото доста пари са осигурени от министерството и са похарчени. Тази подготовка, която са искали, е била подсигурена. Въпросът е, че нивото на нашите спортисти е такова. Нямаме друг капацитет. Хубаво е, че се направиха много изводи след лятната олимпиада и ако може, по някакъв начин да се стартира от най-ниското ниво да се поправи тази система. Може тогава да чакаме след 15 години елитен спорт да имаме.
 
Нещо, което дългосрочно трябва да се заложи.

Да.
 
Като говорим с критичен тон, това бяха преобладаващите мнения след Лондон, замисляме ли се, че трябва много по-рано да говорим? Наближават зимни олимпийски игри през 2014-а.

Следващата зима е олимпийска. Ние нещата в четиригодишен план ги разглеждаме, даже в по-напреднал план. Но пак казвам, след като имаш малък подбор и определени състезатели, ти се опитваш да направиш най-доброто за тях и каквото се получи в крайна сметка.
 
Няма как като представител на федерация, да излезеш извън кожата на лице, което представлява този тип структура в спорта ни и все пак пък не е ли време България да каже на кои спортове залага и да се развива примерно в определени посоки? Заговори се тези дни пак за категоризиране на клубовете и така нататък. Това би ли помогнало?
 
Ами хубаво е все пак малка държава като България да не се разпилява в прекалено много спортове и наистина да се погледне в спортовете, където имаме традиции, треньори и където има успехи, да се работи в тези и най-вече олимпийски федерации с висок спорт. А в същото време да се търси балансът за масовия спорт, защото това пък е здравето на нацията.
 
Там отдавна сме изостанали. И мисля, че за някои поколения вече фатално е изтървано положението.

Опитват се. Министерството на спорта има такива програми „Аз обичам спорта", спортните училища правят площадки, подобряват, но и това става с много години.
 
А пък зимният спорт е още по-труден като все пак нужна инвестиция.

За нашите бази мога да кажа, че се разрушиха, които бяха старите, в Боровец почти нищо не съществува. Най-добрата ни база в момента е на Банско, която има лиценз Б - да организира до европейски първенства. И миналата седмица открихме ново стрелбище в Троян. Там министерството ни помага чрез европейските фондове да направим лятна база и така постепенно, на три-четири места, ако имаме много добра база, дано пък местните клубове да имат хъса да търсят деца и да могат да ги занимават на тези бази.
 
Тези дни, вярвам ще подкрепите едно от решенията на депутатите, което още не е окончателно - олимпийците, прекратили спортната си кариера, да вземат едни малко по-високи и прилични месечни премии според вида медал. Броят на олимпийските ни шампиони като цяло намалява през годините.

Ами то не може да намалее, но се задържа.
 
Говоря за новите.

Да, новите са все по-малко. Това е една добра сигурност, след като се откаже един такъв спортист, защото започва живота си почти отначало и има много от първите олимпийски шампиони, които работят като учители, въобще хората са ги забравили. Затова мисля, че това е много добре и от четири-пет години това се гласува в България. Има го в много страни от Русия, от източния блок. От западните не съм много информирана дали има. Но там разликата е, че докато си спортист, печелиш много повече пари и можеш по някакъв начин да си осигуриш живота, докато при нас, поне това поколение, което е било преди години, не са печелили кой знае какво.
 
Този скок от спорта в реалния живот и средата, в която трябва да оцелява един спортист, когато напусне онова, в което е бил силен и е можел да си вади хляба, е огромен. Подозирам и ти сама си го изживяла на гърба си.

Ами аз бързо превключих. Мога за мен да говоря. Не знам при другите как е. Но с това, че започнах да строя хотел, времето ми беше изцяло заето и нямах време изобщо да мисля какво се случва, след като се откажеш от спорта, защото бях заета изцяло и изведнъж се потопих в частния бизнес. За съжаление времената все по-трудни ставаха, но се справяме.
 
Ежедневна битка.

Да, с много труд и упоритост.
 
Помниш ли какво се случи през 1998 година в България, докато ти взе тази титла и изобщо тя беше силна година за теб или всичко се сля в титлата тогава?
 
Президент беше Петър Стоянов, той ни посрещна на президентското летище. Годините бяха пак тежки, кризисни, инфлация. Предната година - 1997-а, имаше големи стачки, атаки на правителството на Жан Виденов. Стояли сме навън. По едно време и летището не работеше заради стачки. Въобще кризисни години постоянно.
 
Лично ти разочарова ли се от това, което преживяхме българите - над 20 години преход? Тогава, през 1997-1998 имахме някаква надежда, едни скачаха, други не скачаха, но няма значение. Имаше някаква надежда за промяна.

Имаше и тогава се говореше, че за пет-десет години България ще се оправи. Минаха 20 години. В някаква степен се оправи, но разделението между хората доста се забелязва. Има много богати, по-бедни, средната класа не е толкова голяма. Но това е преходът от един строй към друг.
 
Имала ли си колебания дали да избягаш, да отидеш някъде другаде, било да се състезаваш, като треньор или изобщо като човек, който да намери попрището си извън страната?
 
Не, винаги съм ходила навън с мисълта, че се състезавам, но никога не съм искала да остана където и да е. Просто съм много привързана към родината си. И дори за пари не съм имала такива намерения да ходя навън. Трябва да се справяме тук, на родна земя.
 
Някой в семейството - двама сина имаш - поглежда ли към биатлона, към ските?
 
За съжаление не обичат зимните спортове. Големия Мартин го научих да кара ски - и алпийски, и бегачки, но той предпочете футбола, зимата не му е приятна. А малкия все още не можем да го качим, няма никакво желание за ските. Миналата зима със сълзи го качихме. Тази година пак ще се опитаме. Но, като гледам, нямат много желание за зимни спортове.
 
А все така ли се прави на 9 февруари честване в Чепеларе на титлата?
 
Да, в Чепеларе е традиционен този зимен празник и това е повод всички от града, учениците да ги качат на ски, да излязат в планината и така става весел празник. Трябва да имаме и такива поводи.
 
След два-три дни имаш и личен празник, надявам се между всички ангажименти да успееш да отпразнуваш пък и наближаващите петнадесет години от тази титла. Има ли нещо, с което хора от ресорното министерство, а и хора отвън да помогнат за организацията на този важен форум в Банско?
 
То най-важното е подсигуряването на финансирането.
 
Колко ще струва това първенство?
 
Около 600 000 лева е бюджетът. Плюс 100 000-150 000 лева още. Доста е. 700 000 - 800 000 лева струва едно такова състезание. И според мен трябва да има баланс в такива кандидатури, защото аз в момента изпълнявам кандидатури на предния председател, който е кандидатствал за тези състезания. Хубаво е наистина, но не трябва да се прекалява с кандидатурите, защото един вид държавата дава прекалено много средства, а впоследствие не остават тези средства. Те отиват за наемане на апаратура и покриване на всякакви изисквания, за да се проведе състезанието, а не толкова за да остане и да се използва от спортистите и спорта.
 
Тоест да си знаем най-малкото силите като държава и възможности.

Да, според мен трябва да има такъв баланс, защото ние имаме по всички видове спорт много кандидатури, над 50 кандидатури има тази година. И то, естествено, че в години на криза държавата няма как и откъде да намира толкова средства.
 
Да. Безспорна е рекламата за страната ни, когато се появи по световните спортни канали.

Това е безспорно, да.
 
Но пък при положение че....
 
Не казвам, че не трябва да ги има, но трябва да има по-добър баланс и не във всички спортове да бързаме да бъдем кандидати, все пак да гледаме и спортовете, които се развиват и най-добре да се правят базите и нещо да остава, което да се ползва от нашите деца.

Йовка Йовчева
Darik News
26 ноември 2012 17:42