АЛПИНИЗЪМ. Името Виктор Варошкин със сигурно ви е познато. Родните медии го описват като една добра новина в сивата, понякога черна програма. Изкачил е множество технически сложни маршрути в България и Европа. Заедно с партньора си Мартин Мавровски достигат до един от най-трудните върхове в Патагония – Серо Торе. Това свое приключение запечатват във филма „Опашката на дракона“, който представиха пред самоковската публика.

Виктор е носител на годишната награда за алпинизъм на Българска федерация по катерене и алпинизъм за 2013 г. Работи като Helicopter rescue specialist при полети с хеликоптер Agusta Westland A109k2 и е първият лицензиран спасител в този тип дейност на територията на България. Заема десетки първи места на различни олимпиади и катерачни фестивали. В списъка си има отбелязани множество изкачвания зад граница, сред които Монблан и Серо Торе.

Роден е в Самоков, където получава основното си образование. По-късно завършва Втора английска езикова гимназия в София, а след това и специалност „Медии и журналистика“ в УНСС. По професия е парамедик 4-та степен и въздушен спасител при операции „търсене и спасяване“.  Също така е алпийски гид към Школа по алпинизъм и катерене, която основават с катерачения му партньор.

Млат, деен, успешен, пристрастен към планината, с авантюристичен дух и несломима воля. Смел и устойчив на буриите по върховете и живота.

Как да останеш човек на място, което не е за хора, разказва пред нас Виктор Варошкин.

Кога и какво те запали по алпинизма?

Веднъж,  движейки се като турсит в планината, видях съвсем случайно как две шарени точки пъплят по двестаметровата надвесена ЮИ стена на Злия зъб. Не можех да повярвам как тези петна с очертания на хора се задържат там и си казах – това ще съм аз.

С какво си спомняш първото изкачване, къде беше то?

Първото ми катерене на скали беше необичайна авантюра. След едва 4 месеца катерене на 8- метрова изкуствена стена, аз и мой приятел изкачихме 200- метрова скална стена без да разполагаме със знания как да слезем. Пътят беше само нагоре, където имаше лесно слизане от обратната страна. Имахме общо една каска и тонове страхове и опасения.

Колко дълго като време е най-продължителното ти изкачване?

Изкачването на Серо Торе беше 5 дни – 2 дни поход, 16 часа катерене и 2 дни връщане в цивилизацията. Години по-рано, по една от най-трудните линии на южната стена на Монблан, ми се е случвало 43- часово непрестанно катерене – бяхме решили да бъдем леки и бързи и не взехме никакви бивачни средства.

Какъв път извървя от тогава до сега, когато вече си  българинът, изкачил един от най-трудните върхове в Патагония? Какво е чувството да живееш на ръба?

Пътят беше дълъг, егоистичен, страшен, щастлив, болезнен. Направи ме търпелив  към планините, но нетърпелив към хората. Научи ме да общувам със стихиите, но ме направи непохватен в отношенията. Даде ми воля над пропастите, но ме отпусна и направи безхарактерен в лесносмилаемата и сигурна среда на града.
Да изкачиш връх като Серо Торе е освен всичко друго и минаване между капките. Когато някой каже, че съм покорител, аз се срамувам. Работата с „покоряването” е една романтична представа в главите на хора, които не са се чувствали микроби в осанката на огромни върхове.

Всеки, който е гледал „Опашката на дракона“, се е докоснал до една малка част от твоята история и живот. Разкажи малко повече за това приключение.

Тази експедиция беше кулминацията на дългогодишни усилия. Тя подложи на изпитание всичко – търпението ни, физическата и ментална сила, приятелството. Трябваше да се справяме със социално-битовата изолация, която ерозираше търпението на всеки. Трябваше да бъдем адаптивни в дългосрочната си тактика към капризите на метеорологията. Трябваше да съхраняваме надеждата след повече от 10 неуспешни подхода до основата на върха, в който вятърът ни разхвърляше като парцалени кукли.
Серо Торе не беше единствената ни осъществена цел. По-кратките прозорци от време използвахме за изкачване на други, по-малки и сателитни върхове. Направихме първо българско изкачване на Агуя Пойнсенот, осъществихме една от най-трудните български премиери в чужбина – прокарването на нов катерачен маршрут по 500- метровата северна стена на Ел Моко.

Във филма споделяш, че винаги избираш най-трудния път за изкачване, не само този към Серо Торе. Има ли причина за това?

Всички осемхилядници, включително Еверест, могат да бъдат изкачени без употребата на ръце. Заради голямата надморска височина хората неизбежно се насочват към линията на най-слабо съпротивление към върха.  Поради тази причина хималаизмът в класическия му вид отдавна се счита за „височинен туризъм“. Той е изгубил старата си стойност с еволюцията на алпинизма и бива заместен от техничния алпинизъм в алпийски стил – етика, която изправя алпиниста срещу планината без външна подкрепа и по възможно по-вертикален терен.

Как се запознахте с партньора ти  Мартин Маровски и освен смелия дух и общата страст, какво друго ви свързва?

Свързва ни истинското приятелство – една ефирна нишка, която се кове в екстремна среда. Това не е приятелство на думи, не е далечна концепция, не се подчинява на стереотипното схващане. Години наред сме катерили в двата края на едно въже – това често е означавало, че ако падна аз, умира и той, или обратното. Разбирате, че където има тотално отдаване и тотално доверие, лицемерието е невъзможно. Дълго време единият от нас е бил житейска неизбежност за другия. Единствено заедно можехме да вървим по пътя на бляновете си.

С какво е по-особен техническият алпинизъм от височинния и защо си избрал да практикуваш него?

Техничният алпинизъм, който практикуваме, е следващата стъпка в еволюцията на височинния алпинизъм. Тук етиката е друга, движим се в т.нар „алпийски стил“ – нямаш носачи, нямаш готвачи, нямаш мулета, нямаш предварителна обработка на маршрута, нямаш повече провизии от тези, които се събират в раницата ти. Нямаш предварително изградени лагери, които да са един надежден план „Б” по пътя на обратно, ако нещо се обърка. Нямаш хоризонтален път към върха. Имаш само собствения си капацитет и планината срещу себе си.

Какво е за теб адреналинът – начин на живот или нещо, което води до пристрастяване?

Никога не съм разбирал понятията „адреналин“ и „смелост“. В алпинизма пристрастието се базира основно на желанието да преживееш усещането за оцеляване. Тоест съзнателно да се поставиш в ситуация на сигурна смърт и със собствени усилия да излезеш от нея. Няма по-силно първично усещане от това да спасиш живота си. Това е да се родиш отново и да видиш света през очите на дете.  Голямата цена на този порочен кръг е тъкмо това, че го желаеш отново и отново.

Какво е усещането метри преди края на изкачването, когато знаеш, че зад теб стои още един  докоснат връх?

Метрите преди върха винаги са били много по-скъпи от моментите върху него. В метрите преди върха се заключва целият патологичен екстаз на катерещия. Върхът е само точка, която ти напомня за слизането.

Десетки експедиции не са успяли да се докоснат до Серо Торе, за теб той ли беше най-мечтаният връх?

Да.

Някога помислял ли си да се откажеш, побеждавал ли е разумът пред жаждата за нови приключения?

След случилото се с брат ми, алпинизмът е затворена страница в моя живот. Събудих се от съня на амбициите и себеутвърждението. Следващите цели не са да бъда по-добър от другите, а по-добър с другите и по-добър от себе си какъвто бях.

Разчиташ ли на своята интуиция- при авантюристите тя даденост ли е или нещо, което във времето и практиката се развива?

Интуицията определено се развива с времето. Понякога е трудно да я обособяваш и отделяш от обичайните отпадъчни продукти на разума и мисленето. Интуицията е фина струна, която вибрира на своя честота, а човекът я чува, когато е в резонанс с нея. А това е рядко, особено за мъжете.

Гледайки филма, посветен на изкачването на Серо Торе и престоят на твоята експедиция в Патагония, в ума на човек изникват много въпроси. За същността на борбения дух, смелостта да излезеш насред непредвидимата природа, висотата на мечтите и страховете. Замисляш се, какъв е животът на тези хора и на семействата им. Какъв е отговорът, как се живее в непрестанно очакване?

Алпинизмът те лишава от перспективното мислене. Защо да мислиш напред, като утре може да те няма? Започваш да живееш в клишето: „Тук и сега“, защото утре е несигурна величина, а догодина е абстрактна концепция. Проблемът е, че съзнанието ти е обзето от планове да бъдеш: „Там и тогава“ – на върха, който е следваща цел. И се превръщаш в един ходещ, бездомен парадокс. Непълноценен в града и ненаситен в планината. Състоянието „Тук и сега“, постигнато от мъдреците и мистиците няма нищо общо с нашето „Тук и сега“. Най-вече, защото едното е постигнато, а другото е въпрос на житейска неизбежност.

Успяваш ли да балансираш между страстта към трудните за достигане върхове, работата и личните отношения?

Страстта към трудните върхове е погребана в мен. След като загубих брат си, отдавна не съм зазидан в представата за себе си като алпинист. Единственото по-трудно нещо от преследването на трудни върхове е да се откажеш от преследването. Това е да изгубиш идентификация, да останеш оголен от определения като катерач, алпинист, журналист, спасител. Оставаш насаме със себе си и разбираш какъв фарс си разигравал през цялото време. Сьорен Киркегор е казал: „Ако ме назовеш, ти ме отхвърляш”. Аз спрях да се назовавам и за първи път се приех.

Ти си от хората, които постоянно се стремят да се развиват, в момента си се ориентирал към журналистиката. Виждаш ли своето бъдеще в журналистическата професия?

Бъдеще за себе си в журналистиката не виждам. Следването ми бе плод на едно наивно вярване, че хората трябва да променят света. Сега с категоричност знам, че хората трябва да променят себе си! Светът е само ехо на хаоса в самите нас. Журналистиката свързва хората, но не премахва шума в комуникацията, създаден от въпросния хаос. Невъзможно е хората да овладеят света, преди да са овладели себе си. В този смисъл всеки клон на човешкото познание, който расте навън от човека, а не навътре в него, остава маловажен за епохата.

В едно свое интервю казваш: „Опитвам се да остана човек – на място, което не е за хора …”  Успяваш ли, възможно ли е това?

Не мога да кажа, че успявам. Много трудно е за едно човешко същество да не бъде абсорбирано от колосалната власт на планините. Това е власт над тялото и власт над ума. Рано или късно всички – и аз, и катерачите, които познавам, се редуцираме до пристрастието си, до желанието да се определим чрез бляновете си. Подчинението на мечтите е друг тип романтично робство. Човекът остава човек, когато е свободен да избира. Планините те принуждават да мечтаеш и в този смисъл никога не оставаш свободен. Ти си марионетка на мечтите си, зазидана в представите за себе си.

Като за финал на нашия разговор, какво ще пожелаеш на нашите читатели?

Съвременното общество издига в култ мечтаенето и не съм сигурен дали ще бъда разбран. В западния езотеризъм има една идея за нулевата точка на съзнание. Там не си нито добър, нито лош, там нямаш мечти, защото нямаш желания. Там нямаш върхове за изкачване, защото няма ниско и няма високо. Там е средата на думата „дуалност“. Там всички и всичко е Едно. А от математиката знаем, че едно не се дели на две. Там не си нито стъпка вляво, нито стъпка вдясно. Това е идеалният център, който лесно ще бъде сбъркан с апатията. Тези, които ме разбират, знаят. Пожелавам го на всички.

Жанета Димитрова
Илиян Чалгънов
Samokov365.com
31/05/2018