ЛЕКА АТЛЕТИКА. Най-добрата ни атлетка в средните и дълги дистанции Милица Мирчева и треньорът й Йоло Николов вече трети месец живеят и тренират в далечна Кения. Доскоро с тях бе и рекордьорът ни на 3000 метра с препятствия Митко Ценов, но той успя да се прибере в родината с едни от последните полети за Европа от източноафриканската страна.

В битието на атлетите ни в Кения ни пренася именно Милица. 25-годишната софиянка е единствената българка, която се пусна в маратона на олимпийските игри в Рио през 2016 г. Национална шампионка е на 5000 метра (16:36.97 мин, поставен през 2019 г.), 1500 м (4:29.36 мин, 2019 г.), 10 000 м (39:15.33 мин, 2016 г.) и 3000 метра стипълчейз (10:22.60 мин, 2015 г.).

Мирчева държи и националния рекорд в полумаратона при жените – 1:11:14 ч, поставен във Валенсия миналата година. Тя даде интервю за вестник "Меридиан Мач".

- Здравей, Милица! Къде те откриваме?
- Привет! Откривате ме в Кения, където вече сме трети месец поради обстоятелствата с коронавируса. В началото планът ни беше да останем само 40 дни, а веднага след това да участвам на маратона в Бостън. За съжаление както и маратона, така и олимпиадата са отложени. Моята цел бе да опитам да покрия отново норматива за Токио в маратона, но в тази ситуация ни остава само да тренираме и да се надяваме, че скоро ще има отново състезания. Поради тази причина решихме и да останем в Кения, защото за разлика от Европа тук тренировките могат да се провеждат спокойно.

- За кой път си в Кения?
- Първият път, когато дойдох, беше в края на 2013-а. След това идвах още през 2015-а и 2016-а. Всеки път бяхме на различни места, така че вече имаме опит и знаем какво да очакваме.

- Любопитно е как се стига до там, където сте вие с треньора ти Йоло Николов, и какви са транспортните средства?
- В Кения основно се придвижваме по няколко начина - с пики-пики, което е мотор-такси, или с матату - нещо като минибус, с което се придвижват хора и животни. В момента имаме и кола, която ни е предоставена от нашия най-близък приятел в Кения, който е и световен рекордьор на 3000 метра с препятствия.

- Къде точно сте ситуирани?
- Дойдохме през февруари, а мястото се казва Елдорет. Това е и един от най- големите градове в Кения. Доста световно известни бегачи живеят тук, а хора като Елиуд Кипчоге (б. р. - олимпийски шампион от Рио 2016 м маратона и световен шампион на 5000 метра от Париж 2003) дори са ни съседи.

Ние сме в краен квартал и е доста спокойно. Има много бегачи и е сравнително безопасно. По принцип е красиво и зелено, но в последния месец вали всеки ден и често е доста кално. Почти всичко е черен път и ниви.

- През какви местности минавате?
- Честно казано, когато излезем от града всичко изглежда еднакво. По тази причина и често можеш да се загубиш. Строителството навсякъде е еднотипно. Всичко е смесица от черни пътища, зелени площи, къщи от кал и ламаринени постройки.

- Бягате ли покрай резервати?
- Резервати - не, но бягаме на места, където може да се видят жирафи и антилопи, например. В една от горите, в които тренираме, е пълно с най-различни маймуни. Птиците също са доста интересни.

- Къде спите? И по време на пандемията как си набавяте храна, вода, напитки...?
- Спим в нещо между къща и хотел, не може да се определи точно. Вода си купуваме от супермаркета в центъра на града. Млякото в Кения е по-евтино от водата и като че ли е по-лесно да се намери във всяка околна уличка. Като цяло набавяното на храна не е проблем, защото навсякъде всеки продава нещо - плодове, зеленчуци, ориз, брашно...

- Какви са хигиенните условия?
- Там, където живеем, са чудесни. В Кения има голям контраст – или влизаш в приятна обстановка, или в такава каквато малко хора са виждали. Като спортисти, ние не сме свикнали да се оплакваме, но повечето хора биха преценили някой от ежедневните ни ситуации и условия на живот като не нормални. Например вчера, докато се хранихме в едно от местата, където често ходим след тренировка, се разхождаха мишки и кокошки по пода. Ние се смеем на такива ситуации, но за обикновения човек това не е често срещано явление. От снимките вашите читатели могат сами да преценят условията в тукашните ресторанти.

- С кого контактувате?
- Аз лично с малък кръг от хора. Имаме двама близки приятели още от 2015-а - Стивън Чероно световен шампион на 3000 метра с препятствия, и Джош - негов добър познат. Те ни посещават всеки ден за капучино и разговори. Също така контактувам и със семейството ми, а като добавим още двама-трима приятели и няколко атлети, кръгът се затваря.

- Случвало ли се е да спите под открито небе?
- Не, тук има наложен вечерен час и след 19,00 ч. никой не можеда е на открито. Освен това е и опасно.

- Как се оправяте финансово?
- Аз имам пълната подкрепа в лицето на федерацията ни по лека атлетика, и специално г-н Добромир Карамаринов, който се грижи да не ни липсва нищо в Кения, за да се подготвим възможно най-успешно.

- Как комуникирате със света и България?
- Първите няколко дни беше малко по-трудно, докато намерим кенийски SIM карти. След това използваме основно интернет, за да се обадим на близките си. Качеството на връзката не е идеално всеки ден, но като цяло не срещаме затруднения в комуникацията.

- Кога предполагате, че може да се приберете?
- Съвсем скоро, но всичко зависи от тукашните и международните мерки и условия за пътуване.

- Тестваха ли ви за коронавирус?
- Не, в Кения все още няма многозаразени - може би са около 300 на повече от 51 милиона население.

- За допинг проверка търсили ли са ви?
- За последно имах случайна проверка, когато спонтанно решихме да се пусна на държавното първенство на 3000 метра в зала през февруари.

- Сподели с нашите читатели някоя куриозна случка от пребиваването ви сега или предишни пъти?
- Ето една от най-ярките. Моят треньор Йоло Николов от малък е вдъхновен от световния рекордьор в дисциплината на 3000 м с препятствия – Стивън Чероно, и от години ни показва негови бягания от състезания. През 2015-а с Йоло Николов избираме разни зеленчуци в едно от селата в Кения и в същото време спира до нас някаква кола и отвътре някой ни казва на български език да се приближим. Ние не можем да повярваме, че чуваме българска реч и че някой ни е разпознал. Оказва се, че човекът, както ние го наричаме Чичо Петьо, е от Добрич (моят роден град) и е прочел в български вестник, че ще се подготвям в Кения и то само на 30 км от неговата къща. Така и ни намира. На седалката до него обаче стои още един човек - кениец. И именно това е той – този, на когото моят треньор се възхищава от малък, Чероно! И са много близки приятели с Чичо Петьо. Доста случайности на едно място! В крайна сметка, пет години по-късно, Стивън си остава един от най-добрите приятели на наставника ми. Нещо, което той със сигурност не си е представял през всички тези години, когато е гледал негови снимки и клипове от състезания с голямо възхищение и респект.

- Кое ще е първото нещо, което ще направиш след края на пандемията?
- Мечтата ми е отново да застана на старта и да поставям нови национални рекорди за страната си. Затова работя всеки ден и е нещото, което ме кара да се чувствам пълноценно. Това ще е възможно отново само след края на сегашното положение.

- Какво научи за себе си в тези дни на изолация?
- Аз лично цял живот живея на принципа на изолацията. Обожавам да прекарвам времето си сама, не съм изключително социална и по принцип. Когато се готвиш за дълги дистанции, нямаш много свободно време. Всекидневно прекарваме между 3-4 часа в тренировки, а през другото време след 20-30 км пробег искаш просто да хапнеш и поспиш.

- Разкажи повече за времето, прекарано в САЩ?
- Вече не живея там. Прекарах почти 4 години във Флорида, но след като завърших бакалавър и магистър, реших да се върна и да тренирам на „пълен работен ден“ при Йоло Николов. С него работим от 10 години и всяка следваща напредваме. Вярвам, че ще постигнем целите си. Затова и реших да напусна Америка и да се готвя тук. В Щатите първата година беше доста трудна, но след това всичко беше отлично. Аз съм доста дисциплиниран човек и обичам да съм заета. Там ставах между 4 и 5 ч. всяка сутрин, следваха тренировки, няколко часа в университета, пак тренировки, учене и около 8 вечерта време за сън. Въпреки това, през около 2 седмици пътувах за състезания и това ми беше истинското разнообразие. Виждаш нови места, запознаваш се с нови хора и имаш време да опознаеш своите съотборници още по-добре. Определено с момичетата имахме прекрасни моменти по време на всяко пътуване. Там отборният спорт е на различно ниво, подкрепата е невероятна.

- Кое мислиш, че ще е първото ти състезание за настоящата 2020-а?
- Така, както се очертава, може би на някой от първите стартове, които се организират в България на писта. Аз не се готвя за бягания на писта, но няма по-добра тренировка от състезанието. Трябва да призная, че чувството да застана на старта и да дам най-доброто от себе си, много ми липсва.

- Как ще се промени спортът и животът ни след COVID-19?
- Ще живеем в един доста по несигурен свят. Досега нищо не е обърквало така ежедневието на човечеството от много години. Спортът е просто една от всички засегнати сфери. Представете си, че всеки ден се събуждате с мисълта за определено състезание или спортна цел в продължение на повече от половин година. Това е вашата мотивация да станете от леглото и да издържите на всякакви препятствия - тежки тренировки, режим, дълги лагери… И след това разбирате, че вашето състезание се отменя. После и следващото. След това дори не знаете, кога и дали ще има състезания. Аз вярвам, че всеки труд се възнаграждава в даден момент, независимо дали говорим за спорт, но тази ситуация и за в бъдеще поражда доста песимизъм и несигурност.

НАДЕЖДА КОЖУХАРОВА
вестник “Меридиан мач”
05 май 2020