В спортния дневник на Кирил от онези години - същия, в който си е поставил за цел „да бие Поля на тренировка“, - с разкривения му младежки почерк е написано следното: „Моят добър мъдър треньор ми е казал нещо, което смятам, че всеки състезател би трябвало да знае: „Побеждавай, за да те уважават“. И още: „Просто исках да бъда различен от другите с тяхното еднообраз но ежедневие. Исках да се занимавам с нещо зна чимо в живота си, да не плувам по течението като останалите и го постигнах. Наистина си струваше трудът.“ Годината е 2001. Кирил няма как да го знае, но истинските му постижения едва сега започват.

В София Кирил започва да тренира с Валентин Гърков, професор от НСА. Едно от първите неща, които прави новият му треньор, е да го научи да кара писалки, за да може да практикува и ски бягане. През следващата 2002 г. Кирил печели убедително „Купа България“, става държавен шампион за трети път и за първи път — балкански шампион. Това е и годината, в която за последен път може да участва на младежко световно първенство — в Аликанте, Испания.

След тежко тридневно пътуване в преправен девет местен микробус, в който са се събрали 14 души заедно с багажа си, първото бягане на Кирил е квалификация за средна дистанция. В старта участват над 150 състезатели, от които за финала се класират първите 60. Кирил се класира втори.

"Не можех да повярвам какво се случва. Знаех, че съм добър, обаче не чак толкова. Почти не бях спал.“ На самото състезание на средна дистанция допуска много грешки („може би от вълнение“) и остава далеч назад в класирането, но на следващия ден в състезанието на дълга дистанция достига 24-о място — най-доброто представяне на българин до този момент в историята. За Кирил този момент е преломен. „Видях, че пътят, който съм избрал, не е обречен. Имаше надежда и трябваше да продължа да се развивам. Все още не бях професионалист, но вече тренирах професионално."

На следващата 2003 г. Кирил вече е в състава на мъжкия национален отбор за Световното първенство в Швейцария. Целта му е да подобри най-доброто класиране на български състезател при мъжете в историята — 17-о място.
"Реакциите бяха от сорта на "Ти луд ли си?" и "Това е невъзможно". На младежко световно бях ставал 24-и, а сега исках да направя по-добро класиране при мъжете. Но аз смятах, че е възможно, и продължавах да тренирам, независимо какво говореха другите.

Малко преди световното първенство реших да рискувам и на последния едномесечен лагер на високопланинската база "Белмекен" да тренирам по съветите и плана на Наталия Величкова. В този момент не осъзнавах, че това ще има огромно влияние върху кариерата и живота ми.

Благодарение на Валентин Гърков бях стъпил на солидна основа. Но Наталия е била състезател ориентировач и е имала доста сериозни постижения. Освен с теорията тя разполагаше и с опит от практиката. Разработи ми изцяло нов тренировъчен план, съобразен с моите възможности и цели. В последния месец преди шампионата този план ме доведе до върхова форма и на самото първенство бях в отлично състояние.

В Швейцария нашият спорт е много практикуван, ценен и уважаван. В швейцарската образователна система е третият час по физическо възпитание и всяко дете се занимава с ориентиране.
Първенството беше наистина изключително организирано. Спринтът завършваше в хокейната зала в Раперсвил на езерото Оберзее, недалеч от Цюрих. Финишираш в залата, която е пълна с хора. Не бях виждал толкова зрители на състезание по ориентиране. Бях в пълен шок. Сблъсквах се с коренно различен свят.“
 
В дистанцията спринт Кирил Николов завършва на дотогава немислимото 12-о място. „Беше невероятно. Пред мен в класирането виждах някакви имена, за които само бях чувал. Първите двайсет души след мен също бяха от този ранг. Някои от тях ми бяха идоли, а сега ги побеждавах. Но точно тогава нямах време да осмислям какво бях направил, защото само ден по-късно беше дългата дистанция, която ми беше любима.“

"Това беше най-дългата „дълга дистанция“ в живота ми. Спомням си, че стартирах доста плахо и това ми струваше ценно време в началото на маршрута. Но средата и края на състезанието избягах безгрешно. Беше горещо, почти 40 градуса, понеже заради телевизионното време се налагаше да бягаме в най-голямата жега през деня, което направи състезанието още по-трудно. Но идвайки от държава с горещо лято, определено имах предимство. Спомням си, че на финала бях адски изморен, но никога няма да забравя момента, в който съотборниците ми и тогавашният ми треньор Пламен Недялков ми казаха, че ще съм твърдо в първите 15. Тези класирания и до ден днешен си остават едни от най-големите ми постижения, защото те бяха повече психологическа битка: битката, която ми доказа, че мога. Оборих теорията на масовия български ориентировач, че такива класирания не са реалност за човек, трениращ на Балканите.

Повече за книгата "Предпоследната крачка" вижте на:  https://www.vakon.bg/predposlednata-krachka

Sportal.bg
15 юни 2020 | 13:34

  Tweet