Дяволски рано е. Прозорците в стаята са запотени и генерират малки прозрачни капки, които чертаят дълги безцветни писти чак до рамката на стъклото. Две легла през моето - там, където допреди малко някой правеше секс, часовникът на лаптопа щраква 7:00 и в стаята зазвучава Slayed на Overseer. Стържещият звук на мелодията, покрит от хип-хоп похлупак, бавно започва да се усилва и изпълва цялата стая. It's time.

Легнала съм преди час. Последното, което си спомням, е, че се хванах на бас дали мога да изпия 300 грама ром на екс, без да припадна. Нямам спомен дали успях. Слънцето е изправило огромното си туловище на хоризонта, съюзило се е с белия блясък на снега и боде ретините ми с малки остри карфици.

Всички са легнали преди час. Разбудени от песента, от 12-те легла около мен се изправят около 20 души - сънени, недоспали зомбита - и започват да се обличат. По навик, някак автоматично, на ръба на хипнозата. Протектори за гръб и седалище. Наколенки и каска. Щом стигнеш до маската и все още си в изправено положение, значи всичко е наред.

Излизаме на тясна ивица от стаята, водени от нещо навън. Нещо невидимо, което ни е събрало всички в хижата, като в малка маниакална комуна - самодостатъчна, самовглъбена, ненаситна за бялото вещество, което превръща коледните празници в кал и киша по градовете и в снежна пелена по планините. Песента продължава да стърже по стените на стаята. Im taking you and your crew on a mission.

Пред хижата се навъртат още 20 души. Някои ровят по ски и сноуборд автоматите си с отвертка. Други балансират на халф-пайпа. Трети просто лежат на снега и чакат лифтът да задвижи металната си конструкция нагоре към улеите на Седемте рилски езера. Те от своя страна са се проснали апатично, заели голяма част от склона, и ни чакат да загъделичкаме мекото им снежно тяло с твърдите си остри кантове.

Лифтаджията изглежда така, сякаш е прескочил с мускулестите си крака няколко века и се е озовал при нас. Прилича на варварин - с огромни ръце, дълга брада и мръсен поглед. Студеното желязо бавно, но сигурно издърпва крехките ни млади тела, за да ни изплюе в началото на улеите.

Още 5 минути пеша и си горе - на върха на света. Вдишваш и издишваш. Вдишваш и издишваш. Махмурлукът свършва там, където започва пистата. Там, където нищо няма значение освен пътя надолу и дъската под краката ти. Точно от тази точка всяка година откриваш белия си малък свят сякаш за първи път. Зареждаш мозъчната си батерия до последната чертичка. Гълташ гледката на големи, жадни премигвания. Всмукваш я през очите и я записваш на едно сигурно място в съзнанието. Така че, когато си там долу - в града, да я избършеш от прах и да си я прожектираш отново и отново. Десетки пъти. Стоите неподвижни още известно време - ти и твоето най-магическо откритие - планината. Ако Христофор Колумб сега стоеше до теб, спокойно можеше да го удариш с дъската по главата и да го накажеш в ъгъла на пистата.

Горе животът ти е малък и незначителен като снежинка. В зависимост от метеорологичните условия може да се смачка като лист хартия и да замине в кошчето. За секунди. Няма значение дали си написал новогодишните обещания, дали те чака някой вкъщи или имаш проекти за довършване в офиса.

Планината действа по свои закони. Стига да спазваш правилата й, тя ще те остави да се спускаш по нейните ръкави. Ще те гледа как падаш, ставаш и решаваш, че си велик и безсмъртен - точно там, на върха, като грижовна майка, която наглежда своенравните игри на детето си.

Няколко подскока и потъваш в пудрата пред теб. Ставите ти те изхвърлят като пружини и те понасят надолу по пистата. Хващаш вятъра за ръка и плавно, много нежно чертаеш дъгообразни фигури по бедрото на планината. Точно това чувство ти е липсвало цяло лято - най-мощният оргазъм. Най-вкусната цигара след това. Най-сладкият сън вечерта. Ако някой ден човек успее да полети, със сигурност ще е от това положение.

В главата ти се разбива равномерна смес от ендорфин, адреналин и серотонин. Спуска се от мозъка и те удря в петите, а после се качва обратно. Всеки път. Неотменно. Задължително. Категорично. Като лавина, предизвикана от камъче с големината на бобено зърно, която опустошава цялата планина. Когато си горе, планината е твоето тяло. Бетонът и задръстванията са някъде много далеч. Даже започваш да се чудиш дали не си ги виждал в някой друг живот или коварна игра на подсъзнанието.

Последното спускане за деня е като свещен ритуал. То е като да изпращаш близките си на летището. Всеки жест и детайл са ти мили. Уморен си, но не бързаш да се прибереш. Изпробваш нов скок или движение и винаги даваш най-доброто от себе си.

Пистата свършва там, където започва асфалтът. И твоето бетонирано ежедневие. Прибираш се в малката си панелна кутия за обувки, където животът се раздробява на несъществени топчета. Изискващ, подреден и навързан като анална броеница, която се разпада всеки път, щом се върнеш там горе. В планината.

Цвета Стоева
Капитал Лайт - Брой 49, 03 декември 2008 г., 19:55

  Tweet