Пътят, който се отделя към сърцето на Тирол от магистралата двайсетина километра след Инсбрук, е неприятно стръмен. По обратната, слизащата лента, на места дори са направени врязващи се рязко в склона вдясно отбивки за камиони с отказали спирачки. Досадното е, че ако по нанагорнището пред теб се окаже някоя тежкотоварна машина, не можеш да караш с повече от 20 километра в час и изгорялата нафта прониква в купето на колата ти. За това наистина си отдъхваш, щом иначе широкият и прилежно асфалтиран път стане що-годе равен и от една височина виждаш вляво горска долина с широки поляни и езера, обградени от островърхи заснежени върхове, веднага забравяш за тягостното нанагорнище. Спреш ли пък да се полюбуваш отдалеч на дървените домове на селището под теб и на белосаните му църкви с островърхи камбанарии, си казваш: “Да, да, точно по такива баладични места, между небето и земята, са се раждали приказките!”

Гордостта на Зеефелд е приказката за добрия селски юнак Тирсус
Той живял тъдява преди хиляда години, бил с исполински ръст, грозноват като чудовище, но много сърцат и справедлив. Времената били размирни, често плячкаджии обсаждали платото, но Тирсус ги прогонвал веднага надалеч. Селяните от Зеефелд и околните селища направо го боготворяли, виждайки в него спасителя на дом и имот. Но един ден в райското кътче успял да проникне бронираният в железни доспехи гигант Хаймон. Само на неговата стоманена сабя не можал да устои с дървения си боздуган Тирсус и смъртно ранен, със сетни сили успял да се изкачи на най-близкия връх. Умирайки, се провикнал: “Ако моята невинна кръв изтича, да знаете, че тя ще се превърне в благодат и за хора, и за животни!” Не много време след това в една скала под върха се отворила хиста и от нея потекла гъста и миризлива тъмна течност. Селяните я нарекли “тюршенблут”, тоест кръвта на Тирсус и скоро установили, че тя лекува рани и всевъзможни инфекции. Цяр за болежките си тъдява започнали да идват хора от близо и далеч. Иначе “кръвта” се продава и днес в аптеките, но е известна с името ихтиол.
 
Чудотворната комка и запазилите се вдлъбнатини от потъването на Освалд фон Милза са в местната църква.

Шефката на туристическия офис в Зеефелд Бернадет Саутер разказва приказката за добрия исполин докато планинското трамвайче се изкачва към връх Росхуте. Трамвайчето е само от един дълъг вагон, способен да поеме поне стотина души. В делничния следобед пасажерите ­ скиори и жадни за планинско слънце пенсионери, са малко, свободните прозорци достатъчно и човек може да се любува до насита на чудната бяла гледка се открива пред очите му и остава величествена от просторната тераса на луксозния заслон-ресторант под върха. В дъното, някъде след края на широката писта, се вижда ясно мозайката с домовете и хотелите на Зеефелд,

синкавото ледено петно на езерото
встрани с църквицата до него, безкрайните бели платна на пистите за ски-бягане, околните хълмове с изпокрилите се в боровите гори по тях хижи. Зашеметяващата панорама се окомплектова напълно със забитите в небето отсреща заснежени чела на върховете Хохе Мунде, Цугшпиц и Дрейторшпиц. Щеше да е още по-хубаво, ако беше и малко по-тихо на терасата на ресторанта, но ски-обувките коват безпощадно дървения под, а ножовете и вилиците си тракат по порцелана на чиниите с печени джолани, пържени наденици и огромни варени кюфтета, обикновено гарнирани с кисело зеле. Последните не са никак зле, стига да са полети с половинка местно червено “блаубургундер”, тоест “пино ноар”. Учудващо добра за такова място е и цената на “комбинацията” ­ няма и десет евро!
 
Снимка: Зеефелд е рай и за сноубордистите.
Бернадет разказва следващата приказка от Зеефелд малко преди да завършим последното спускане. Тогава свиваме вдясно по нижещата се из смърчовата гора почти полегата семейна писта. По нея можеш да караш и със затворени очи, а изключително уютна се оказва изградената край нея само от греди хижичка. Докато отпиваме от горещото виенско кафе ­ щедро наблъскано със сметана шварц, симпатичната австрийка говори за

храбрия рицар  Освалд фон Милза
Графът на Тирол го оставя да пази от съседите-баварци недалечният крайграничен замък Шлосеберг. Ама изглежда службата го главозамаяла и на 25-ти март 1384 година, в навечерието на Великден, Освалд решил да се причести, но с “голямата комка”, която била за знатни люде, за врекли се на Господа монаси и други привилегировани. Макар и рицар, той обаче бил със скромно потекло, полагала му се “малката комка” за обикновените хора и свещеникът му предложил нея. Тогава самонадеяният мъж извадил меча си, божият служител се уплашил и пъхнал в устата му “голяма комка”. В този момент станало чудо ­ Освалд започнал да потъва и забиването му в земята спряло едва когато отчето извадило комката. После грешникът се покаял, отишъл в манастир, където предал Богу дух, а чудотворната комка била затворена в специално изграденото до храма светилище. Тя, както и запазилите се и до днес вдлъбнатини от потъването на Освалд фон Милза, после станали най-прочутото място за поклонение в Тирол.
 
Ледената скулптура на площадчето до църквата е на добрия селски юнак Тирсус.

Като че ли единственото “слабо място” на Зеефелд като зимен курорт е отдалечеността от него на трамвайчето и седалковите въжени линии към върховете, откъдето тръгват пистите за маниаци скиори и сноубордисти. Разстоянието от централната улица с лъскавите кафенета, бутици и хотели е километър и половина, но е нанагорнище и трудно се стига без автомобил.
Затова пък до пистите за ски-бягане се стига за минути от всеки хотел или вила, и именно те са големият ни коз ­ контрира Бернадет “слабото място”. И пред ледената скулптура на площадчето до църквата разказва третата приказка, с която се опитва съвсем да докаже, че Зеефелд е бил, е и ще си остане туристическа Мека. Та някъде в края на петдесетте години на миналия век тук дошъл

световно известният норвежки бегач  Кристен Квело
Намиращото се на 1 200 метра надморска височина плато било много удобно за любимата му дисциплина и останал. После научил местните хора как се правят трасета за ски-бягане, подготвил и първите учители. Толкова добра работа свършил, че на Зимната олимпиада в Инсбрук през 1964 г. надпреварите във всички северни дисциплини били организирани в Зеефелд. Дванайсет години по-късно, на олимпиадата през 1976 г., станало абсолютно същото и със своите 260 километра писти курортът се утвърдил като най-големият европейски център за ски-бягане.
За славата пък на стръмните писти под алпийските върхове наоколо допринесло пак по онова време местното момче Антон Сийлос, което станало два пъти световен шампион в слалома и алпийската комбинация. Така в последствие районът, в който се намират и още 4 по-малки курорта,

бил наречен  “олимпийски”
и само през миналата година в него са регистрирани 2 млн нощувки. Шейсет на сто от гостите били германци, по 18% италианците и швейцарците, едва 2 % австрийците, а имало и петнайсетина българи. Дошлите да прекарат тук ваканцията си хора могат да избират между скъп луксозен хотел и евтина, но комфортна селска къща, където спане, закуска и вечеря на седмица струва по-малко от 300 евро. И да се кефят на безценица в открития басейн с топла минерална вода, да отмарят срещу повече пари в СПА-кътчетата, изградените почти във всеки хотел като отговор на евентуални безснежните зими в бъдеще.
А що се отнася до банята в бъчва с топла бира, то тя е най-релаксираща към шест-седем следобед. Тогава, когато ските са в гардероба и разходката из центъра на Зеефелд е свършила. Казват, бирата отпуска страхотно порите на кожата, заздравява я и я регенерира яко.
После, към седем, идва ред на вкусната вечеря със супа от хрян, пъстърва с бадеми, полята с чудесно бяло вино от изба в Източна Австрия и парче торта “Сахер”. За жадните за повече емоции местното казино отваря към девет ­ тогава, когато бие за последен път за деня камбаната на църквата в центъра и нормалните хора тук се мушват под чаршафите. За да разказват на децата си приказки за доброто чудовище Тирсус, за наглия рицар Освалд, за страхотните олимпийски и световни шампиони.

Милано. Румен Михайлов, Кореспондент на “Монитор”, Италия
в-к Монитор, Събота, 15 Декември 2007

  Tweet