От София до Братислава има автобуси за 120 и 150 лв. в двете посоки. Оттам се хваща влак до Попрад (за около 30 лв. отиване и връщане) и после татранският трамвай за всички курорти. Може да се пътува и с автобус до Будапеща (за 75 долара в двете посоки), откъдето с едно или две прекачвания на влак се стига до Попрад (за около 30 лв.). Пътуването отнема поне едно денонощие. Другият вариант е да се лети с чешките авиолинии през Прага до Кошице (за 295 долара с фиксирани дати), което отстои на два часа от Високи Татри с влак.
Като във всяка източноевропейска страна, и в Словакия съществува сериозна езикова бариера. Повечето словаци са убедени, че говорят немски или английски. Чужденците славяни обаче предпочитат да говорят бавно на собствения си език и да слушат внимателно какво им отговарят на словашки.

Острите, буквално триъгълни върхове, достойно могат да украсят опаковката на швейцарски шоколад. Широките долини между тях бълват облаци, досущ като захарен памук. Двуетажната ни вила се е спотаила на сигурно място сред боровите гори в подножието. Заскрежените дървета ни скриват от полските съседи, пръснати на тумби по околните къщи. Друга съседка, местна бабка, чиято дъщеря е омъжена за младеж от Нови пазар, всяка сутрин чисти снега от верандата и стълбището и ни се радва все едно сме първи приятели на зетя. Добре дошли във Високите Татри!
Словашките планини съвсем не звучат като примамливо място за зимна ваканция. Преди да тръгнем, ни предупреждават, че страната може да се похвали само с грозните си жилищни блокове, пейзажът като цяло бил тежък соц, а и словаците - дълбоки провинциалисти. За ужас на същите източници, си запазваме вила за Нова година след кратка и-мейл кореспонденция. (Въпреки че това беше най-скъпият период, нощувките струват колкото в обикновен хотел в Банско. От средата на януари цените падат двойно.)
Високите Татри са фактически най-западната част от Карпатите и са единствената алпийска планина в Източна Европа. Една пета от нея се намира в Полша. Най-известният курорт там е Закопане. Само на връх Риси е позволено да се пресича границата между двете държави. Поляците обаче предпочитат да карат ски в Словакия заради по-ниските цени. Въпреки това еднодневна карта за лифтовете струва почти 30 лева. Нормална вечеря обаче излиза колкото в “студентско” заведение в София. Курортите в подножието на планината са обединени в най-обширния словашки град, който се казва... Високи Татри. Курортите и селцата по цялото му протежение са съединени от “шосето на свободата”.

Франц Кафка се е лекувал

от туберкулоза преди сто години в най-класния ски-център на Словашките Високи Татри - Стари Смоковец. По австроунгарска традиция в центъра на курорта се извисява стар и достолепен грандхотел. Щърбске плесо предлага най-екстремните писти и през годините е бил домакин на десетки шампионати по зимни спортове. Татранска ломница е третият по-значителен ски-център. Най-високият връх във Високи Татри - Герлаховски щит (2655 м), може да бъде покорен само през лятото, и то в организирана група, предвождана от планински водач.
Първия ден се събуждаме драматично късно, а в планината е добре да се тръгва рано-рано. Особено когато се мръква още в четири следобед. Затова решаваме да се напъхаме в пещерата Белянска Яскина. До нея се стига по стръмна алея между боровете в околностите на село Татранска котлина. Пещерата представлява два улея, издълбани от водата във вътрешността на хълм. До тях се стига през изкуствено прокопан тунел. Белянска е първата електрифицирана “яскина” в Словакия. Посетителите през цялото време бъхтат нагоре по стръмна стълба, като пътьом виждат сталактити, сталагмити и сталактони, наоколо прехвърчат прилепи, а на по-стратегическите места човек може да нагази, без да иска, в малки езерца. Екскурзоводът непрекъснато се подиграва с шумна група поляци, които не са си платили за беседа на собствения език и сега трябва да я слушат на местния. След като завърши изречението, гидът саркастично повтаря последната си дума и на полски. След това гаси осветлението на пещерата за минута, за да се почувстваме както първопроходците. Добре е, че се задъхваме по стълбите - въздухът в пещерата е полезен и лекува респираторни заболявания.
След като се измъкваме от хладните галерии, попадаме в режещата прегръдка на смразяващия въздух навън. За да се сгреем, нахълтваме в съседния “бюфет”, който прилича изключително на запазен селски хоремаг от 1984. Разликата е, че в ъгъла се кипри игрален автомат и местните пияници и кибици пробват късмета си. Докато дегустираме тъмния, приятно сладникав вариант на местното пиво “Злати бажант” (златен фазан), замезваме с пирохи. Това са тестени произведения с плънка и приличат на мида. Месният вариант е запържен с галета, а кашкаваленият е сварен. И в двата случая отгоре са посипани мънички парченца сланина, преживели половин минута на топло в тигана. Тежко, но вкусно!
Никой от нас няма настроение за ски, затова решаваме да запълним поредния ден от ваканцията с

Разходка с лифт

до Хата под Солиском на 20 смразяващи минути от курорта Щърбске плесо. Преди да поемем нагоре, чакаме ред повече от час. Около нас въодушевени младежи припяват златните класики от последните 40 години, за да се топлят, а двама литовски туристи си говорят на впечатляващо неразбираемия си роден език. Скиорите се тълпят на лифта за Солиско, защото води до горната част на най-интересната писта в околността. Вятърът люлее седалките, а снегът се опитва да проникне през всяка дупчица на дрехите. Най-накрая се изсипваме с леден трясък от лифта и поемаме директно към хатата в гъстия сняг. Закономерностите сочат, че в Татрите снежинките започват да се сипят към 15 часа и не спират преди следващия изгрев. В хижата гори газова печка, а зачервени скиори пийват бира и замезват с бехеровка. Чешкият горчив ликьор с настойка от билки върви повече от словашкия му вариант демяновка. Като истински местни, си поръчваме татрански чай. Той пристига в чаша, колкото три напръстника, от която се вият сините огнени езици на фламбето. На вкус е алкохолен, сгряващ и сладък като сиропа от дъното на тавата с баклава. След като сме се разнежили и затоплили, хапваме по купичка капустова польевка. В зелевата супа плуват и няколко парченца ловджийска наденица за вкус. На слизане от лифта отново възниква необходимостта от топло и сухо място. Отказваме обаче да стигнем дотам с конска или моторна шейна. Влизаме с бързи крачки в първата изпречила ни се “словенска колиба”. Под това схлупено име се крие

Традиционната местна кръчма

с дървена ламперия, грубо сковани пейки и маси, разположени покрай стените. В средата на помещението, над огромна скара на дървени въглища, свещенодейства готвачът. Пълните чинии идват едновременно - без значение, че някой е поръчал прост омлет, а друг палачинка, топло прегърнала парчета месо. Казват, че по “колибите” всяка маса подхваща тихичко някаква своя песен, но така че да не пречи на останалите. Това явно е само легенда, защото не ни се налага да пеем химна или “Ледено момиче”, за да си отсрамим масата. Затова се забавляваме с номерата на някакъв чичо. Той играе покер с набори, а за късмет е придърпал руса девойка от съседна трапеза.
Върхът на нашите попълзновения из Високите Татри трябва да бъде изкачването на Ломницки щит, връх, увенчан от метеорологична станция. Скалната грамада е само двайсетина метра по-ниска от най-високата точка на планината - Герлаховски щит. Идеята е да хванем кабинков лифт до поляната със Скалнате плесо (езеро). Оттам трябва да се прехвърлим на друг, чиято кошница виси съвсем самостоятелно над пропастта, без въжето й да преминава през подкрепящи колове, докато преодолява стръмния склон на щита. Изходният ни пункт е Татранска Ломница. Когато стигаме до курорта обаче, ни уведомяват, че времето е лошо и лифтовете не работят извън гористата част на планината. Затова се запътваме към Стари Смоковец и оттам хващаме друг екстравагантен транспорт - зъбчата железница до ски-зоната Хребьенок. Двете вагончета на съоръжението се движат по едни и същи релси, като едното тръгва отгоре, другото - отдолу, и посредата, буквално секунди преди да се блъснат челно, линията им се раздвоява и те се разминават безпроблемно. Хребьенок е потънал в гъста мъгла,

Снегът дращи лицата

Въпреки това отклонявам идеята да се скрием в поредната “колиба”, защото виждам табелката “Райнерова хата - най-старата хижа в Татрите - 15 мин”. Въобще не сме екипирани да газим снеговете, но за радост пътечката се оказва утъпкана от “писалките” (тънките ски) на ски-бегачите. Хатата се оказва нещо като кръчмичка на китна поляна, задушавана от еднометрови преспи. През по-миналия век словашкият еквивалент на Алеко Константинов - Райнер, изтъкнат планинар, построява първия подслон за туристи. По-късно хижата изгаря, възстановяват я преди няколко години. Стените й са изградени от точно пасващи си камъни, споени наужким с мъх. От тавана висят въжета и алпинистки сечива, а зад бара стопанката ни грее “варене вино”, в което плуват парченца карамфил. Навън вече е завършил строежът на ледената ясла, в която се е родил Христос. След няколко дни там ще пристигнат тримата коледни влъхви за радост на децата. Връщаме се обратно при зъбчатката по заобиколен маршрут през замръзнали водопади и Биликова хата, където не се стърпяваме да хапнем чешки кнедли (топчета от картофено брашно с плънка) и да пием прочутия ликьор “Фернет Сток”. Изчергъртвам малко от леда по прозореца на хижата - навън виелицата беснее. За секунда мъглата се разкъсва и пейзажът отново заприличва на опаковка от алпийски шоколад.

Константин ИВАНОВ
в-к Капитал

  Tweet