”Внимание, по пътя минават елени” - когато видиш този огромен светещ знак, три завоя преди ски курорта Сент Антон, справедливо решаваш, че тези тук, в Австрия, малко прекаляват. И докато разсъждаваш върху австрийската подреденост, от небето се стоварва еленът, отнася предния капак на колата, поглежда с укор и изчезва в нощта. Малко след това идва полиция и първо пита как е еленът, след това дали е бил с рога, а после за всичко останало. Резултатът са ядове със застрахователните - толкова нелепа история те отдавна не бяха чували, плюс прякора Ловеца на елени. Затова, когато ти се изпречи истински уникалният австрийски знак “Внимание, по пътя минават жаби”, приемаш жабите напълно отговорно. Защото по-добре Ловеца на елени, отколкото Ловеца на жаби, нали?
Изобщо в Австрия приемат нещата сериозно. И сред сериозните неща - като пътни знаци, жаби и индустрия, определено са и зимните спортове. Макар че това със зимните спортове звучеше малко измислено, когато тръгвахме - в цъфналата софийска пролет човек по-скоро мисли за слънчеви очила, бира и разходки до Панчарево, отколкото за студ и снегове.
От трите в Сент Антон валидни са само слънчевите очила - за да не ослепееш от режещата белота под върховете Валуга и Капал. Но за това после.
Четиринайсет часа с кола делят Драгоман от Меката на скиорите - австрийските Алпи. Там, в кьошето между Германия и Швейцария, сковани от зимата, решително отказваща да си ходи, са курортите Лех и Сент Антон. Лех е като по-големия брат - средище на очевидно богати или очевидно сноби. Сент Антон е младежки, забързан, купонджийски. Място, където подредената и понякога скучновата Австрия е само рамка. А в центъра са страстта към зимата, разните езици и усещането за свобода.
Сент Антон всъщност събира под шапката си няколко селища, нанизани около река Ин. Тук на практика всяка къща е хотелче. Нашето се казва “Къщата с изглед към планината”. То не че има някакви други изгледи - накъдето и да се обърнеш, все е планина. Хазяйката ни посреща с типичното изражение на созополска баба. (И накрая наистина се държи като такава, след като ни прибира 20 евро, защото уж не сме я предупредили, че ще си тръгнем ден по-рано.) Което ме кара да мисля, че това изражение не е въпрос на географско местоположение, а на състояние на духа. Виж, хазяинът вече е истински кръвожаден - цялата къща е в героични снимки, ловни трофеи и купи по спортна стрелба. Него обаче така и няма да го видим на живо. Дискретността е сред основните качества на тиролското гостоприемство. Срещу 15 евро на вечер в “Къщата с изглед към планината” получаваш

Спокойствие и правилните условия за добре прекарана ваканция.

Всичко в Сент Антон е подчинено на тази идея. Туристите трябва да бъдат опазени живи, здрави и най-вече щастливи.
Всяка сутрин местната телевизия те залива с информация за писти, лифтове и реклами за ресторанти, с надморска височина над 2000 метра. Кабеларката едва ли има претенциите на CNN, но като истинска свидетелска телевизия включва на живо камери от пистите. Пиеш кафе и гледаш как някакви хора вече дисциплинирано са се заели със задълженията си на отпускари. Научаваме имената на склонове и писти като Рендал, Албона, Валуга и, боже, правилно ли чух - легендарния Кандахар под връх Капал. Както и че досадата с карането на кола до лифтовете и паркирането са ни спестени. На всеки половин час безплатен ски-автобус обикаля махалите и спира на всички изходни точки за към пистите.
А под писти трябва наистина да се разбира - писти. Ама

Много писти

По които можеш да караш цял ден, без да повториш. В Сент Антон скиорите и бордаджиите имат право да избират между 260 км писти, 200 км маркирани извънпистови терени за ски-рали и свободно каране; 83 лифта, два фънпарка за сноуборд с халпайпове; терен с камера за измерване на скоростта... Ако всичко това ви се вижда малко - възможност за хели-ски. Вярно, убийствено скъпа, на все пак възможност.
Най-дългата писта е 10 километра. Започва от връх Валуга (2811 м) и свършва кажи-речи пред вратите на кметството в Сент Антон. Затова неслучайно първата ти работа е да си вземеш от касата на лифта карта на района. Иначе може да бъде доста объркващо. Ако пък случайно сърфирането на карта не е най-силната ти страна - в което според мен няма нищо срамно - по жълтите якета на пистата лесно може да бъдат познати момичетата от инфотима на Сент Антон. Знаят 8 езика и все ще ви покажат верния път. Ако не успееш да ги мернеш, на края на всеки влек или лифт има ей-такива табели със стрелка къде точно се намираш. Просто няма начин да се загубиш, ако спазваш линиите.
За начинаещите на учебните писти има специални съоръжения - нещо като

Движещи се пътеки
които ги извозват до високото. Мисля, че детският ми кошмар с мускулните трески и червените дръжки от влекчето на Алеко - може да бъде прогонен завинаги. Само човек, който се е борил почти за живота си, вкопчен във въжето на тази машинария за мъчения, може да разбере умилението ми от движещите се пътечки.
Понякога, даже и на такива места като Сент Антон, се появят хора, които неясно защо не желаят да карат нито ски, нито сноуборд. За тях има 40 км трасета за ски-бягане и 4 км писта за шейнички. Има и терен за кърлинг, но това вече отказвам да го включа в спортовете.
Цялото това снежно имане от писти и съоръжения си има, разбира се, своята цена - или иначе казано дневната карта, с която можеш да караш в целия район около Сент Антон, включително в селищата Щубен, Сент Кристоф, Цюрс и Лех за 37 евро. Шест дни струват 171 евро, а за целия сезон - 631 евро. За разлика от другите курорти, където трябва да пъхаш картата в специални съоръжения за пропуск (и съответно през цялото време се стряскаш дали не си я изтърсил някъде), тази просто си я слагаш в джоба. Останалото е работа на скенерите, каквито има на всеки лифт или влек. Картата е пластмасова, за многократно зареждане и при купуването се оставя депозит от 4 евро, който после получаваш обратно.
Цените на ски и сноуборд-училищата са между 40 и 55 евро на ден, а частните уроци отиват към 200 евро. Има курсове по алпинизъм, скално катерене, оцеляване в планината. В Сент Антон можеш да се запишеш и на училище по телемарк - стил, който някога беше по-известен от съвременното алпийско каране, но сега като че ли получава втори шанс. При телемарка задните автомати са подвижни и при завой едното коляно се сгъва почти до снега. Когато се правят бавни завои, прилича на сложен и

Красив танц със зимата

но когато се гони скорост, изглежда направо мъчително.
Сент Антон наистина може да се похвали с традиции не само в телемарка и зимните спортове - първият ски-клуб е създаден през 1901 и съответно първата реклама за курорта е от началото на века. И така до днес. Тук е роден Марио Мат, който има злато в слалома и сребро в комбинацията от последната олимпиада. Че е местна гордост, можеш да видиш навсякъде - по барове, писти и ресторанти - подписа на Марио Мат, шапката на Марио Мат, първите ски на Марио Мат, магазина на Марио Мат, не знам си какво на Марио Мат... А може би някъде в тълпата и самия Марио Мат. Обичат си го, нали им е шампион.
Сезонът в австрийските Алпи е почти безкраен - от началото на ноември до края на април. За да е така, 22 ратрака и 63 снежни оръдия работят през нощта, за да са терените наистина идеални. За да няма фатални злополуки, курортът разполага с медицински хеликоптер, а цялата планина е опасана с лавинни прегради.
Като стана дума за денонощна работа, да не пропускаме

Нощния живот

Австрия не е най-разчупеното място за това и има какво да научи за купона в Банско, но Сент Антон решително не е в представителната извадка. Настина си струва да се посетят Cuba Bar и “Барът на Боби” в центъра на селището. Нощният живот започва към 23 часа. Тогава кръчмите започват да се пълнят със загорели скиори. Баровете са обикновено под земята и стените им са накичени със снимки от “едно време”. “Барът на Боби” например е хубаво купонджийско място, в което има и маси за сядане, и няколко за правостоящи. Музикалната програма се управлява от компютър, който свири предварително подбрани мр3-ойки. Ритъмът се нарушава само от периодичното издрънчаване на монети в кофата над бара. Така барманът отбелязва, че е получил бакшиш (tip). Австрийците, като пият две бири, и започват да танцуват. През някои вечери музиката е доста неудачна, защото се явяват някакви измекяри, които имат претенциите, че могат да свирят. (В сравнение с тях нашата “Антибиотика” въпреки фалшивото си пеене са направо приличен състав.) Въпреки предимно младежката публика сред тълпата се явяват и подпийнали богати баби над средната възраст, които си вървят с “некви млади лъвчета”. Изобщо скъпо облечените възрастни дами не остават сами. Класически австрийски гларуси ги заграждат още в момента, в който те влязат в бара и блажно огледат обстановката.
В “Барът на Боби” няма ганджа и не се предлага. Симпатичният барман обаче, който прави всичко възможно да прилича на Том Круз, дискретно ни съветва, че трева може да се намери в “Лудото пиле”. Но за да се стигне до него, трябва да се мине през поне три дискотеки и барове...
Вечерите в австрийския курорт са шумни, изтощителни, озадачаващи. Напълно нормално е към 11 часа през нощта да видиш групи, които тътрузят скиорски обувки и ски след неколкочасово “каране” по баровете. А подпрените до вратите бордове и щеки са очевидно доказателство, че някои продължават да карат.
Така изглежда Сент Антон в края на март, когато сливите в София вече са прецъфтели - потънал в прегръдките на зимата, с надвиснали лавини и многоезични усмивки. Мястото, където тази зима са били на ски принц Ендрю, принц Филип, Владимир Путин, още неколкостотин хиляди и... ние. Ей такива едни хора. Хора, потопени в бялата магия между жабите и другите сериозни неща.

Ива ПЕТРОНИ, Сент Антон - София
в-к Капитал, Брой 14, Април 2002 г.

  Tweet