Трудно е да се събереш за седмица с приятелите, особено когато те са пръснати в Осло, София и Франкфурт. Отпуските теоретично могат да се нагласят, но измислянето на мястото на срещата остава проблем. Затова просто съединяваме трите града с линии през картата - златното сечение е някъде в Австрия.
Естествено решаваме да се видим в Алпите.
Ще се разхождаме в снега като в сладникавия клип Last Christmas на „Уам“ и Джордж Майкъл.
Ще си приказваме пред камината на чаша червено вино.
Ще играем бридж, докато през прозореца снегът тихо натрупва.
Колкото и рекламно-романтично да изглежда това, човек понякога иска да му се случват и невъзможните неща.
В интернет лесно се намира къща под наем, която хем е в затънтено алпийско село, хем има плюсовете на цивилизацията като отопление, вана и сателитна телевизия. За по-сигурно контактуваме на немски и по телефона с лелката, притежаваща малък пансион в центъра на селото и двуетажна вила в покрайнините му.
Да се стигне до австрийските Алпи не е трудно, макар че вариантът с колата отпада, защото все пак е зима и трябва специална подготовка. Полетът от София до Инсбрук е съвсем малко по-скъп от самолета до Ню Йорк. Причината - до България все още не летят low-cost авиокомпании, които те карат на два часа път за смешна сума, стига да летиш извън уикенда и по възможност с обедния самолет. Точно както правят нашите „норвежци”. Автобусът от България за Алпите пък пътува само два дни в седмицата, които не са нашите. Накрая избираме варианта с влак. Колкото и странно да звучи, тарифите City Star излизат страшно евтини. По разписание разстоянието дори се изминава по-бързо отколкото с автобус, като се правят смени в Белград и Виена. Другата особеност е, че билетът важи два месеца, като и на отиване, и на връщане можеш да спираш за известно време на произволна гара по пътя.
Българската група тръгваме в мразовит, но слънчев следобед, като влакът се оказва препълнен с куфарни търговци. Вече ми е ясно защо се наричат куфарни - носят огромни денкове, които е по-лесно да вкараш в купето през прозореца отколкото през вратата. На „летящите бизнесмени” хора, които са тръгнали за Алпите, изглеждат толкова странни, колкото и те на нас. Така оставаме сами в купето. Докато пътуваме към Калотина, кондукторът ни предупреждава да си препишем паспортните данни на листче, защото на границата влакът стои съвсем кратко. И наистина в купето влиза полицай, проверява дали правилно сме си преписали данните и си тръгва с листчетата. Влакът вече е потеглил, когато граничарят започва да вписва данните в компютъра. Говорим си, че системата с листчетата дава шанс страната безпрепятствено да се напуска от хора, на които това не е разрешено. Останалата част от пътуването преминава безметежно, макар че е добре да декларираш парите си на влизане в Сърбия, ако са над 2 хил. евро. В противен случай ги конфискуват на излизане.
Вечерта на следващия ден пристигаме на гара Щайнах, южно от Инсбрук, по пътя за Италия. Там ни чака родата на жената с вилата, която ни качва горе в планината с коли, защото в събота вечер селският автобус не върви. Пътят върти невероятни фльонги в тъмното, което е известно облекчение, защото от едната страна се спуска черна урва. Мантинелата е нарядко, но пък асфалтът на третокласната австрийска пътна мрежа е идеално чист и покрит с луга. В къщата ни чака собственичката и бумти камина. Оказва се, че тя ще отоплява хола и четирите спални на двуетажната вила. Зиморничавите се успокояват, когато откриват тлъстите пухени завивки на леглата. С напредването на вечерта откриваме, че наистина ни е топло и това не е резултат от сгряващия аперитив, с който сме се наградили за добре дошли.
На сутринта разбираме, че снимките, изпратени по имейла, не заблуждават. Къщата е разположена на алпийска поляна, оградена от всички страни с голи, трапецовидни върхове, които се извисяват почти перпендикулярно. Тези, които са точно над къщите, са стегнати с по няколко ивици метални огради срещу лавини.

Долината изплезва два езика

навътре в планината, а трети се спуска надолу към цивилизацията.
Намираме се в Казерн, най-горната махала на Шмирн - селото, на което е кръстена долината. В по-долния квартал - Толдерн - проблясква рекламата на страноприемница, от която при ясно време се вижда местният планински първенец Олперер с изсечените му почти 3500 м височина. Най-представителната сграда в центъра на самия Шмирн пък е на два етажа и приютява супермаркет с банка долу и детска градина и прогимназия горе. Останалите постройки са или огромни селски къщи, чиито първи етажи са… обори за крави, или бели вили, които се дават под наем на немски туристи. Снегът не е чак толкова много. Казват, че в тази част на Алпите той натрупвал сериозно едва през февруари. Затова решаваме да покорим най-близкия до къщата връх. Според картата той е съвсем малко по-висок от 2000 метра, а най-отгоре проблясва триметров метален кръст. В снега няма пътека, затова се целим в загражденията против лавини, които обхващат върха почти от средата нагоре. Пътят минава покрай няколко изоставени автомобила. Те изглеждат съвсем прилично и биха се продавали успешно на борсата в Горубляне, но очевидно в Австрия са нонграта. Така и не разбираме защо са ги зарязали точно сред алпийските красоти. Другото, което се набива на очи, докато газим нагоре, са пръснатите из цялата долина

Дървени разпятия с човешки ръст

В ледената хватка на планината вярата сигурно помага. По същия начин из цяла Австрия са набучени пластмасовите торби с новите вестници. Пускаш едно евро в закачената миниатюрна касичка и газетата е твоя. Можеш да си я вземеш и без да плащаш, но никой не злоупотребява.
Назъбените върхове са достойни за опаковката на „истински алпийски млечен шоколад” (произведен в Полша). Като се загледаш в картата на тази част от Алпите, откриваш, че почти всички означени пътеки може да се използват само през лятото, а в описанието на всяка трета е записано да не тръгваш по нея, ако имаш страх от високото и получаваш световъртеж.
Доказателство, че това е вярно, получаваме още на следващия ден, когато тръгваме да катерим най-красивото било в региона, разбира се, достъпно само през лятото. Успяваме някак да се изкачим достатъчно високо, за да разпръснем стадо диви кози. Те се оказват по-специален животински вид - шамуа. Според местните било рядкост да ги видиш толкова близо до селото. Козите не ни обръщат внимание - гонят се една друга и се блъскат по челата, което дава основание на приятел да отбележи, че явно са слезли опасно надолу, опиянени от любовта. Ударният ни отряд скоро отказва да катери билото, защото склонът става толкова стръмен, че можеш да си удариш носа в него, ако не внимаваш. Връщаме се в долината, която вече тъне в мрак, околните върхове пускат слънцето да целуне дъното ? едва час-два дневно.

В преследване на слънцето

следващия ден атакуваме върховете на съседната долина. Вър- вим по следите на двама скиори с „писалки”. Този вид ски им позволяват да се изкачват, без да потъват в пръхкавия сняг, а после да се спуснат към топлата кръчма по непокътнати от човека писти. След час достигаме дървено бунгало. То е от типичните алпийски заслони. Чистичкото помещение си има и печка за готвене и топлене, и дърва, и въже за аварийни случаи. Преди няколко години в заслоните били складирани храна и напитки. Като си хапнеш, пускаш монетите в касичката на същия принцип като вестниците. Но се навъдили твърде много туристи, които забравяли да си плащат. Така че сега в заслоните има само това, което предишните ползватели са оставили. Но и то не е малко. Елементарно, но страшно полезно нещо тук се оказват сухите супи, които сготвяш по принципа на нес кафето. Всъщност почти цялата австрийска кухня може да се обобщи като „изсипи във вряла вода и разбълбукай с лъжица”.
Като при всички неща под наем идва и сутринта на напускането. Собственичката не ни взема задължителната в подобни случаи сума за почистването, спестява ни и изхарчения ток. Така нощувката в алпийската къща излиза колкото най-елементарен хотел в Банско в разгара на сезона.
На връщане спираме в Инсбрук, за да видим прочутия Златен покрив в стария град. Над главите ни през пет минути прелитат с грохот чартърни самолети, които карат на ски поредната порция британски туристи. Събота е - време да помечтаеш с приятелите къде точно ще се видите следващия път.

Константин СТОЯНОВ, Казерн - София
в-к Капитал, бр.4 месец Февруари 

  Tweet