За всичката си история и двете домакинства на Зимни Олимпийски игри, Лейк Пласид си остава малко непознат. Как иначе човек може да обясни факта, че на вечеря в Ню Йорк половината от гостите не са сигурни къде точно се намира, а един дори твърди, че е в Канада. Всъщност курортът е само на пет часа път с кола северозападно от Ню Йорк.

В Лейк Пласид през 1980 г. България отпразнува и първия си истински успех в Зимните Олимпийски игри. Това беше бронзовото място на Иван Лебанов в ски бягането в 30-километровата дистанция.

Закътан в сърцето на националния парк Андирондак, въпреки че привлича целогодишно около 2 милиона посетители, Лейк Пласид си остава миниатюрно село, почти недокоснато от строителния бум и спасено от пренаселване с нови богаташи. Може би това се дължи на строгите правила в защитената територия, а може би тайната е в гордостта на местните хора, предаващи си бизнес и традиции от поколение на поколение.

Въпреки подредения си и поддържан вид главната улица на курорта изглежда така, сякаш не се е променила от олимпийските игри през 1980 г. насам, а други части чаровно напомнят за още по-далечни времена – тези на трийсетте години на миналия век. Въпреки международната известност Лейк Пласид продължава да има всичко на всичко само три светофара. Само тук можете да срещнете и някогашен олимпийски състезател по биатлон, стопанисващ семейна пицария.

В последните месеци Лейк Пласид обаче неочаквано блесна в нова медийна светлина, след като от организационния комитет в Пьонгчан, бъдещият домакин на зимната олимпиада през 2018 г., заявиха, че от всички останали светли примери са избрали да следват този на нюйоркския курорт. За южнокорейците безспорното предимство е, че въпреки географската си изолираност Лейк Пласид целогодишно приема туристи и вече трийсет години развива успешен бизнес благодарение на някогашната си олимпийска слава. Рецепта за успех, която малко познатият за хората извън Корея Пьонгчан иска да повтори.

Известен по света повече с отличните условия за зимни спортове, курортът всъщност никога не затваря истински врати. Единственото време, което може да бъде смятано за "извън сезона" в Лейк Пласид, е от края на март до началото на май, когато няма достатъчно сняг за ски, но пролетта също още не е истински дошла. Въпреки че в този кратък отрязък цените на хотелите рязко спадат, селото така и не изглежда празно, защото туристите продължават да пристигат заради ресторантите, музеите, галериите, магазините и смайващата красота на Адирондаките. Лятото Лейк Пласид предлага освен традиционните планински спортове и цяла серия фестивали. Истинският хит сред тях е филмовият, където благодарение на пенсионирания нюйоркски критик Катлин Керъл като гости често пристигат неочаквано големи имена за такъв малък форум. В интимната атмосфера на фестивала световноизвестни творци като Мартин Скорсезе, Стив Бушеми, Милош Форман и Пол Шрейдър изнасят лекции или просто се наслаждават на необичайно близкия контакт с публиката.

Въпреки че носи името на Спокойното езеро (както от английски трябва да се преведе Лейк Пласид), самият курорт всъщност се намира няколко километра по-надолу от него, на брега на доста по-малкото Огледално езеро. Макар и да е сравнително близо до големите метрополи на Източното крайбрежие, заради големите снегове и суровите условия планинската верига на Адирондаките си остава слабо населена територия почти до началото на миналия век. В средата на деветнайсти век в околностите дори функционира изолирана колония за някогашни роби, избягали от американския юг. През 1896 г. Мелвил Дюи, някогашен главен библиотекар на Колумбийския университет (той е създател на модерната каталожна система) и новоразвихрил се предприемач, решава да създаде тук ексклузивен ваканционен клуб. Избира да го нарече Лейк Пласид (нищо че е географски неточно) с идеята, че ведрото име ще привлече изнервените нюйоркчани с обещанието за безгрижни дни, което съдържа.

Големият удар идва, когато Мелвил Дюи, заинтересуван от новата инициатива в Европа – зимното издание на олимпийските игри, успява да убеди организационния комитет да даде шанс на нюйоркския курорт. Така Лейк Пласид, до този момент по-известен с прекрасните си прохладни лета, става домакин на третото им издание през 1932 г. Междувременно настъпилата Голяма депресия драстично намалява броя на атлетите, които могат да си позволят презокеанското пътуване, и затова има състезания само в пет спорта – бобслей, фигурно пързаляне, хокей, северна комбинация и шорт-трек.

За Лейк Пласид обаче олимпиадата е истински успех, защото миниатюрното село с 3300 постоянни жители, а с него и ваканционният клуб стават световноизвестни. От 1932 г. насам, както твърди местната легенда, която никой тук не се уморява да повтаря, то е и единственото място в света, изпращащо свои атлети на всички зимни олимпиади. Останалата от това време олимпийска арена въпреки елегантната си неоклаческа архитектура днес изглежда повече като фоайето на тази от 1980 г. Скромният й размер е красноречив знак в какъв световен феномен са се развили игрите от времената, когато в тях са участвали само 350 спортисти.

Второто гостуване на олимпиадата в Лейк Пласид е и история на едно добре премерено завръщане. Социалните трусовете, разлюлели Америка през 60-те години, удрят тежко курорта, защото красотата му е достижима само за определена група от обществото – бели англосаксонски протестанти. Политиката евреи, афроамериканци и всички други малцинства да са нежелани превръща Лейк Пласид в обект на постоянна критика. Когато президентът Джон Кенеди е на обиколка в региона, той дори отказва да преспи в луксозните вили на ваканционния клуб. За да спаси позалязващия си блясък след две десетилетия проблеми, Лейк Пласид отново прибягва до изпитаната рецепта. В номинацията на курорта пред Международния олимпийски комитет игрите да се завърнат отново тук има малко геополитически шахмат (лятното издание същата година е в Москва) и много носталгия по някогашния ентусиазъм и непринуденост на игрите.

В средата на 70-те години обаче много хора се съмняват дали малкият курорт може още веднъж да стане домакин на игрите, които за разлика от скромното си начало вече са мултимилионна индустрия. По ирония на съдбата постоянните жители на селото са се стопили още повече от първото гостуване на олимпиадата и сега наброяват по-малко от три хиляди души. През 1980 г. Лейк Пласид обаче компенсира с много ентусиазъм, с хиляди доброволци от региона и някои, меко казано, нетрадиционни решения.

Ако днес пожелаете да посетите някогашното олимпийско село, това може да стане по един-единствен, и то по-скоро нежелан начин – през съдебно-наказателната система. След края на игрите общежитията за атлетите са превърнати във федерален затвор за 700 души. Необичайното решение идва, след като в бюджета зейва дупка от 49 млн. долара и Вашингтон се съгласява да предостави средствата само ако има план за използването на сградите след това. Заради атентатите срещу израелските атлети в Мюнхен през 1972 г. самото олимпийско село трябва да бъде построено със засилени мерки за сигурност. Така местната община успява да сключи сделка с Федералното бюро за затворите, изолираните общежития, свързани с курорта само с един тесен и охраняем единайсеткилометров път, след края на игрите да сменят леко предназначението си.

Останалите олимпийски съоръжения от 1980 г. за щастие се ползват по предназначение и в повечето случаи са отворени за туристи. В зависимост от сезона можете да наблюдавате съвсем отблизо например тренировките на американския отбор по ски скокове. Всъщност в Лейк Пласид е една от няколкото екипирани писти за практикуване на спорта и през лятото. Гледката на атлети, приземяващи се върху изкуствен зелен килим, обилно напоен с вода, честно казано, е с една идея по-впечатляваща, отколкото скоковете на сняг.

Олимпийската арена е отворена целодневно и туристите често присядат, за да отдъхнат там, където преди трийсет и една години отборите по хокей на САЩ и СССР водиха една от най-драматичните спортни и политически битки в историята. Сега на арената тренират нови надежди, истински благодарни, когато случайната публика ги аплодира.

Въпреки че истинските адреналинови инжекции като ски скокове и спускане с бобслей не са позволени за аматьори, Лейк Пласид предлага най-близкия възможен заместител. Срещу 79 долара например можете да се спуснете с четириместен бобслей и с професионален навигатор по един от олимпийските улеи. Още по-поразителна е панорамата от върха на 120-метровата кула за ски скокове, от която сякаш гледаш очи в очи околните върхове. Въпреки че е лято, вятърът носи хлада на Адирондаките.

Когато отново погледнеш отново към селото, изведнъж осъзнаваш колко много са се променили олимпийските игри в последните три десетилетия. За разлика от Торино, Солт Лейк Сити или Ванкувър, където съоръженията са разпръснати често на часове едно от друго в името на все по-луксозни условия и все по-големия зали, в Лейк Пласид те са интимно сгушени едно до друго, най-много на петнайсетина километра едно от друго. Олимпийски игри, уютно събрани между три светофара разстояние и много ентусиазъм.

Ваня Ефтимова | Ню Йорк
Капитал Лайт
8 септември 2011, 17:33
фотография: Ваня Ефтимова, Ole Holbech, Slava Mostoviy, Merika, Maciek Swiderski

  Tweet