Всеки родител иска детето му да расте щастливо и да се реализира успешно в живота. Често обаче тези две цели изглеждат напълно несъвместими. Успехът обикновено се свързва с благосъстоянието и обществения статус, докато щастието се дефинира от съвсем други фактори.

Психолозите ни обсипват със съвети как да отгледаме победители, а после лекуват порасналите ни наследници от депресии и неврози, като търсят корените им в детството. Защото не е достатъчно просто да си „успял“. Нужно е много повече, за да си щастлив от постигнатото. Задачата ни като родители в този смисъл е да възпитаваме децата си така, че да израснат самоуверени, отговорни и емоционално зрели хора. Само така те ще се чувстват и успели, и щастливи.

Четирите опорни точки на успеха

1. Обичам себе си и ценя своите качества.

2. Способен съм да постигна успех.

3. Имам пълното право да греша.

4. Ще ставам все по-добър.

Самочувствие

Доскоро у нас този фактор във възпитанието незаслужено се подценяваше. Едва напоследък започнахме да разбираме, че децата ни преди всичко трябва да се чувстват обичани и ценени, и започнахме да им демонстрираме своето одобрение и подкрепа независимо от решенията и постъпките им. Това обаче не е достатъчно. Дори сред възрастните има хора, които не са наясно, че всяко тяхно действие има закономерни последствия.

Ако правиш добрини, ще ти се случват приятни неща.

Ако вършиш злини, ще ти се случват неприятни неща.

Ако бездействаш, нищо няма да ти се случи.

Най-прекият път до този извод е личният опит. Човек трябва да изстрада провалите си, за да е подготвен да преживее успеха. Като родители често допускаме две ключови грешки. От една страна се стараем да внушим на децата си, че те са най-способните, най-талантливите, най-прекрасните; убеждаваме ги, че могат да се справят с всичко и да надминат всеки. Със сигурност сте срещали хора, израснали с убеждението, че са изключителни, и впоследствие съкрушени от сблъсъка с реалността. Няма нищо по-обезсърчително от неадекватните очаквания. От друга страна, опасявайки се, че неуспехът ще подбие самочувствието на децата, ние правим всичко възможно да им го спестим. По този начин ги лишаваме от възможността да постигнат целите си сами и да се насладят на удовлетворението от това, пречим им да развият потенциала си и ги обричаме на ниско самочувствие. Така че да, децата ни наистина трябва да знаят, че каквото и да стане, ние винаги ще ги обичаме и ще ги ценим, но трябва също да вярват в собствените си сили.

Отговорност

От страх, че децата ни може да не станат чак толкова добри, колкото ни се иска, понякога сме склонни да прекаляваме в желанието си да ги напътстваме и да решаваме вместо тях. Така буквално ограбваме живота им. Макар да е продиктуван от добри намерения, този подход води до пагубни последствия: един ден си даваме сметка, че сме отгледали нерешителни и безотговорни личности, чиято единствена мотивация да постигнат нещо е свързана с нашето одобрение или неодобрение. Колкото и да обичат спорта, с който са избрали да се занимават, те го практикуват с неудоволствие, защото го правят заради нас, а не заради себе си. Много от тях загърбват пистата след дългогодишни тренировки за сметка на училищните занимания. Това със сигурност не е съдбата, която сме мечтали да имат. Когато назрее този преломен момент, обикновено търсим причината в треньора, вместо да освободим децата си от непосилния товар на своите лични амбиции. А само така ще те се почувстват отново окрилени и мотивирани да се докажат.

За подрастващия състезател е важно да знае, че има власт над живота си и че усилията, които полага за своята реализация, са въпрос на личен избор. Когато преминава през трудностите движен от любовта си към спорта, а не от предаността си към нас, той се старае повече, тренира с желание и изпитва удовлетворение от постигнатото.

Емоционална компетентност

Задавали ли сте си въпроса какво знаят децата ви за своите емоции? Откъде черпят знания? От наблюденията си върху нас? А може би от масовата култура? Това звучи плашещо...

Понякога си мислим, че негативните емоции са нездравословни, и инстинктивно се опитваме да ги спестим на децата си. Работата е там, че тъгата и радостта са като двете страни на една монета. Как да се научим да изпитваме любов, удоволствие и наслада, ако не познаваме разочарованието, раздразнението, гнева? Колкото по-богата е емоционалната палитра, с която сме боравили като деца, толкова по-подготвени сме за емоционалното си оцеляване в зрелостта. Човек трябва да умее да дефинира чувствата си, да ги предвижда, да ги владее и да ги изразява.

Когато този толкова важен урок е пропуснат, резултатът е видим за всички: нарцисизъм, зависимости, домашно насилие. Емоционалната компетентност е факторът, който ни позволява не само да покорим върха, но и да останем на него.

ProCoach
22 февруари 2011 г.

  Tweet