Мьоркетиден – така наричат норвежците 6-те месеца на мрак и студ през полярната зима. Въпреки че е обед, слабото слънце едва грее и островите Свалбард лежат обвити в замръзнал мрак. Температурата е вечно под нулата – и по Целзий, и по Фаренхайт, което означава най-малко – 20 градуса С.

четири месеца мрак, температура под нулата и "Северно сияние" - Лонгиърбиен - фото Steinar Midtskogen

Холандският пътешественик Вилем Баренц, който открива за света тези острови през 1596 г. ги нарича Шпицберген – Островърха планина. Но норвежците, чиято собственост са те сега, ги наричат Свалбард – Земя на замръзналите брегове. И наистина почти всичките им 62 000 кв. км. площ са покрити с ледници, чиято дълбочина на леда достига до 300 м. Отстоейки едва на 1050 км. от Северния полюс, Свалбард е толкова далеч зад полярния кръг, че северното сияние играе по небето му.

Elveneset Sassenfjorden - на заден план е Tempelfjord - фото Pierre Chauveau

Американецът Джон Мънро Лонгиър поставя началото на миннодобивното дело тук през 1906 г. Сега градът, където е започнал е наречен на негово име /с норвежка наставка за образуване на съществителни/ - Лонгиърбиен. Поглеждайки околния пейзаж, човек сам може да прецени колко трудно е било на пионерите – с 4 месеца мрак и температури под нулата, тази изолирана общност е копаела замръзналата земя. Днес на островите живеят много миньори. На планетата няма друго място, където така близко до полюса /освен на самите тях/ да живеят и работят хора. Какво ги привлича тук? Всеки случай не високите надници, защото те са почти същите като на континента. Привличат ги ниските данъци. За няколко години един миньор може да спести достатъчно, за да си купи фермата на своите мечти.

Лонгиърбиен - старите миньорски вагонетки - фото Janik Deutscher

Сега, както и през 70-те години, две държави експлоатират полезните изкопаеми на Свалбард – Русия и Норвегия, макар че формално островите принадлежат на последната. И двете имат мини тук и добивът им е един и същ – средно по 450 000 тона на година.

Но когато през ХVІІ в. започва масовото усвояване на островите, тук пристигат цели флотилии от холандски, английски, норвежки, датски и френски китобойци. Двеста години по-късно потомците им откриват богати залежи от каменни въглища и тогава вече възниква въпросът: на кого всъщност принадлежи Шпицберген? Точка на спора слага международният договор, подписан в Париж на 9 февруари 1920 г., според който Норвегия става собственик на Свалбард.

през лятото Лонгиърбиен е по-недостъпен, отколкото през зимата - фото Stefan Lindgren

От 1975 г. Свалбард вече не е така откъснат от света с новата си самолетна връзка с континента, както е бил преди това. Но ако попитате някой от старите миньори, те ще ви кажат, че редовната въздушна линия носи само нещастия. “Животът преди това беше по-стабилен. Когато и последната лодка отплуваше през есента, ние се взирахме един в друг и осъзнавахме, че оставаме сами задълго на тази забравена от Бога земя. Това засилваше чувството ни за близост, за упование един на друг; тази изолация беше хубаво нещо! А сега самолетът каца всяка седмица и непрекъснато ни напомня, че има и друг свят. Предпочитам стария живот” – казва Анкер Карлсон.

На Шпицберген обаче руснаците превъзхождат норвежците почти наполовина – 2000 срещу 1000. Бившият Съветски Съюз, а сега Русия е силно заинтересована от стратегическото място на островите: за да напуснат военноморския комплекс в Мурманск и да стигнат до Атлантика, руските подводници трябва да минат през свободното от ледове пространство между Свалбард и Норвегия.

Лонгиърбиен през зимата - фото Christian Roux

Тъй като белите нощи продължават от средата на април до късния август, това е единственото време, когато може да видите Лонгиърбиен или който и да било друг град изцяло /през зимата единственото, което виждате са затрупаните със сняг къщи и пъртината пред себе си/. Като всички миньорски градове и този е предимно сив. Често небето е замъглено от черен смог, който идва от бълващите в атмосферата дим комини на миннопреработвателния завод.

Pyramiden - dickson Land - фото Joerg Haarpaintner

Белият цвят на земята не помага на Лонгиърбиен да стане по-приветлив. Въпреки това високите, назъбени планини, които го обграждат му придават такова величие, което човек трудно може да види някъде другаде. Но през лятото той е дори по-недостъпен, отколкото другите градове през зимата. Незалязващото слънце разтапя най-горния слой на тундрата, превръщайки острова в непроходимо блато от тресавища и мочурища. Вече е невъзможно да се движите из него със снегомобил; лодката и хеликоптерът стават единствените превозни средства. Иначе през зимата жителите на Свалбард използват снегомобили или кучешки впрягове и могат да влязат в града отвсякъде, тъй като извън селищата не съществуват пътища – синьобелият лед покрива всичко, приклещвайки в прегръдката си както пристанището, което по това време на годината е неизползваемо, така и малките, сгушени една до друга постройки на града.

За да оживят арктическия живот, руснаците и норвежците си обменят фолклорни състави или се състезават на “свалбардските олимпиади” – игри на шах /при които печелят руснаците/, ски-бягане /при които печелят норвежците/ и тенис на маса /при които победителите се сменят/.

тук може да зърнете мама-мечка, тръгнала на разходка с двете си малки - фото Tracey Dixon

Въпреки всичко туризмът на Шпицберген процъфтява. “Но тъй като нямаме хотели или ресторанти, къмпирането и придвижването с лодка са единствените начини да разгледате островите” – казва Лейф Елдринг, управителят на Свалбард. Островният губернатор се назначава лично от държавния глава, който представлява не само върховната власт тук, но е и задължен да осигурява най-строга охрана на природата. Без негово разрешение туристите не могат да предприемат никакви пътешествия из острова. Ако пък все пак получат разрешение, трябва предварително да заплатят такса, защото често се налага да ги спасяват от беда с въртолет. А и излизането извън селищата без оръжие не е препоръчително – белите мечки са навсякъде. За сметка на това пък ако гръмнете това свещено тук животно, ще ви се наложи дълго да доказвате, че не сте имали друг избор. На Свалбард животът на бялата мечка се цени наравно с човешкия.

Ако имате щастието да срещнете Пер Йонсон, той ще ви покаже Свалбард такъв, какъвто никой досега не го е виждал. Пер е легенда тук. Бил е миньор, работник на нефтена платформа, член на експедицията за достигане на Северния полюс с кучешки впрягове, трапер, собственик на дъскорезна фабрика – и е на 32 години! Знае къде се събират мускусните бикове, къде си почиват моржовете, къде се крият северните елени. Знае къде може да зърнете мама-мечка, тръгнала на разходка с двете си малки. Издълженото й тяло остава дълга сянка върху искрящия сняг, а двете пухкави топки козина подскачат след нея. Знае къде може да видите ята от чайки, които стреснати от шума на корабчето му, се издигат и пърхат с криле пред лицето на огромен син ледник. И може да ви заведе където пожелаете. Само един въпрос може да остане да блуждае в главата ви: защо собственик на дъскорезница, след като на Шпицберген няма дървета? “Защото има много в Баренцово море. Трупите се носят насам по руските реки от дървосекачните им райони в тайгата” – отговаря той.

Ни Олесунд - най-северното селище в света

Така стигаме до Ни Олесунд – едно от най-северно разположените селища в света. Преди миньорски град, сега Ни Олесунд е норвежка арктическа база за полярни изследвания. През 1952 г. неочакван спад в баромерното налягане в непредсказуемото време на Свалбард предизвиква пренатоварване във вентилационната система на мината, в резултат на което изригва метан, който избухва и причинява много жертви.

Лонгиърбиен - вход на старата мина - фото Stefan Lindgren

Скоро мината е отворена отново, за да се случи друг инцидент 10 г. по-късно, който я затваря завинаги. Там, наблизо, като паметник стои един стар локомотив, който някога е пренасял въглищата от Ни Олесунд по замръзналите релси до пристанището, а днес е обвит само от ефирно було от сняг.

Tre-Kroner Mountains - Kongsfjorden - фото Marcus Fabian

поглед към Конгсфьорден откъм остров Бломстранд - фото Olivier Paris

От Ни Олесунд стигаме до последната ни спирка – Конгсфьорден, селище на края на острова, обточено с плаващи ледове. На самия му край се издига желязна кула – мачтата, за която е бил завързан дирижабъла “Норвегия” на полярния изследовател Роалд Амундсен. През 1926 г. той се издига от тук и прелетява успешно над Северния полюс – един слабо известен факт.

мачтата за дирижабъла “Норвегия” на Роалд Амундсен - фото Wikipedia Ny-Alesund

През месец Август 2002 г Greenpeace Rainbow Warrior обиколи Свалбард за да проучи разтапянето на ледниците. От Гринпийс направиха снимки на Бломстрандбрийн, глетчер в района на Кралския залив (Конгсфьорден), за да илюстрират оттеглянето на глетчерните ледове с приблизително 2 километра за последните 80 години. Глетчерът е бил свързан с полуостров Бломстрандхалвоя до 1992 г, но сега между превърналия се в остров Бломстрандхалвоя и фронта на глетчера Бломстрандбрийн има разстояние от цял километър.

глетчера Бломстрандбрийн през 1922 г и през 2002 г - фото Greenpeace

От 1960 година насам, средното намаляване на този глетчер е с около 35 метра на година, като през последните 10 години този процес дори още се е ускорил. Международните изследвания показват, че причина за свиването на глетчерите в Свалбард е глобалното затопляне.

глетчера Триггвебрийн, Шпицберген - фото Nils Berglund

Когато човек пристигне на Свалбард се пита за какво е дошъл; когато обаче реши да се връща, не му се тръгва. От самолета Свалбард изглежда така, както си го представят повечето хора: самотни, замръзнали късчета земя, захвърлени в негостоприемното море. Но когато кацне на тях, разбира, че тази представа е невярна.

Радослав Райков
в-к Дневник - приложение Европа, 01 юни 2006 г.

  Tweet