Ще започна със скоба. Българският алпинизъм е известен преди всичко със скандалите си. Когато някой се качи някъде, винаги се намира друг, който да постави под въпрос постижението му. В повечето случаи експедициите завършват с караници, а участниците в тях (разделени на лагери) дълго време не могат да се гледат.
Случаят с българска експедиция до шестия по височина връх в света Чо Ойо (8201 метра) обаче е изключение. В началото на май четирима българи стъпиха на върха без много шум и след близо едномесечни приятелски усилия.
Компактната експедиция показа височинния алпинизъм в една непозната светлина - приятелски създадена група (не на комерсиален принцип), която не претендира за „велико спортно постижение“. Независимо от крайния резултат участниците в авантюрата се връщат дори по-близки от преди. „Тръгнахме заедно, защото сме съмишленици“, разказва Петя Колчева, участник в експедицията, и третата българка, успяла да се качи на връх, по-висок от 8000 метра. Тя не крие, че първоначално е била притеснена. „Някои от нас не се познавахме“, споделя Петя. Веднага след тръгването обаче осъзнава, че опасенията й са били напразни.
Освен Петя в щурмуването на върха участва един от най-авторитетните български алпинисти - Петко Тотев (с две изкачвания над 8000 метра - Еверест и Броуд пик), и алпинистите Жеко Вътев, Георги Георгиев, Илиян Кинов, Камен Колчев и Младен Данков. В тяхна помощ са и трима шерпи. „Единият от тях беше много добър“, разказва Петя и пояснява, че се качвал на Еверест единадесет пъти.
Петя за първи път попада в тази част на Хималаите. Тя се запознава с високата планина още през 1986 г., когато отива в Памир и изкачва връх Ленин (7125 м). Следват две експедиции във Финските планини (в района на Памир) и Гарвалските Хималаи (Индия). „След това започнахме да работим“, обяснява Петя по повод близо десетгодишната дупка в алпийската си биография. През 1998 тя се пуска със ски от Монблан (4810 м), четири години по-късно се качва на Макинли (6194 м - най-високият връх в Северна Америка), зимата на 2004-2005 стъпва на Аконкагуа (6972 м - най-високият връх в Южна Америка), а през лятото на 2005 г. се връща в Памир, за да се качи на връх Коржаневска (7107 м.)
Когато говори за експедицията, Петя набляга на впечатленията си от Непал и Тибет, за маршрута, настроението в базовия лагер и това колко добре се сработили членовете на екипа. „Разделихме се на две групи и това стана абсолютно спонтанно“, разказва тя. Петя катери заедно със съпруга си Камен и Петко Тотев.
„Самото достигане на базовия лагер (4900 м) е премеждие“, спомня си алпинистката. Българите тръгват от столицата на Непал (Катманду), след което влизат в Тибет с джипове. Нощуват няколко пъти на 4300 метра, за да се аклиматизират. Това е повече от наложително - ако човешкият организъм не свикне с голямата надморска височина, резултатът от експедицията е предрешен.
След като групата достига до базовия лагер, започва преходът към т.нар. преден базов лагер, който е разположен на 5700 метра. Именно там алпинистите прекарват по-голямата част от времето си. През нощта температурите падат до минус 15 и често вали сняг.
По пътя към върха българите построяват три височинни лагера на 6400, 7200 и 7500 метра. Може и да не ви прави впечатление, но разликата във височините е сравнително голяма. Това е така, защото се върви по постоянно стръмен склон (средният наклон е около 40 градуса), като от време на време има препятствия - ледени и скални прагове.
„Решихме да направим две аклиматизационни изкачвания“, разказва Петя. Тя и съпругът й Камен достигат Чо Ойо с помощта на кислородни апарати. „Ако искахме да се качим без кислород, трябваше да направим поне три излизания“, споделя Петя. Ако това беше станало обаче, вероятно нямаше да успеят да стигнат до върха - веднага след изкачването им времето в района на Чо Ойо се влошава продължително. „Тъпо ми е, че бях с кислород“, признава Петя, но в крайна сметка човек сам избира как да се изкачва.
В деня на атаката тръгват петима - Петя, Камен, Петко, Жеко и Илиян (който се връща от около 7800 м). „Краката странно ми мръзнеха“, спомня си Петя. Впоследствие тя разбира, че дебитът на кислород от бутилката е бил под минимума. Малко пред самият връх се излиза на почти равно плато, по което се ходи близо час и половина. Когато си спомня за този пасаж, Петя престава да се усмихва: „Точно решаваш, че си достигнал най-високата част, и изведнъж осъзнаваш, че трябва да вървиш още...“
Слизането от планината за групата продължава два дни. Петко Тотев е преуморен от безкислородното изкачване и постоянните снимки с видеокамерата. Петя и Камен остават с него, за да му помогнат. „Това е нормално“, набързо обяснява Петя и припряно прехвърля снимките, на които се вижда, че двамата с Камен носят и чужда раница. „Няма нужда да коментираме“, приключва тази тема тя.
„Не мога да кажа, че ми е било лесно. Организацията беше на ниво и с останалите се сработихме чудесно, това ни помогна много за успеха“, обобщава Петя. И със сигурност не преувеличава, защото веднага след експедицията започнало кроенето на нови планове - Южния полюс, Шиша Пангма (друг осемхилядник), експедиция в Андите. „Към Еверест имам смесени чувства, обяснява липсата на най-високия връх в сметките й, там не прилича на планина - има толкова много хора...“

Чо ойо е шестият по височина връх в света. Той се намира на тибетско-непалската граница, само на 20 км от първенеца на планетата Еверест (8850 м). Висок е 8201 метра. В директен превод тибетското му име означава Тюркоазената планина. Покорен е за първи път от австрийска експедиция през 1954 г. Първото българско изкачване на Чо Ойо е точно преди 16 години, когато върха достигат двама алпинисти - Борислав Димитров и Йорданка Димитрова.

Росен БОСЕВ,  Капитал Лайт - Брой 23, 08 юни 2007

  Tweet